Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Джудиче протегна ръка и погали с пръст розовата бузка на дъщеря си. Полузатворените ѝ очички го накараха да се усмихне.

— Погледни я — каза. — Прилича на мен.

— И все пак. Говорим за майката на това бебе — настоя Лидия.

— Просто някаква уличница, мамо. Еднократна любов.

Майка му извърна глава и вдигна ръка във въздуха.

— Спести ми подробностите, ако обичаш. Просто казвам, че не е постъпила правилно.

— Именно — отвърна той. — Помисли за това, мамо. Това е човек, който оставя бебе в кола с прикрепена бележка и си тръгва. Наистина ли искаш такъв човек да присъства в живота на Грейс?

Лидия притисна бебето малко по-близо до себе си.

— Ами… не, но…

— Точно затова се преместихме. Не исках тя да ни намери. Честно казано, и аз не искам да я намирам. Смятам, че Грейс заслужава нещо повече.

— Предполагам… — колебливо отвърна Лидия, вероятно защото бе съгласна с него, или защото бе учила до десети клас и нямаше нужната подготовка да води по-сериозни спорове.

— Не предполагай , мамо. Помисли за това каза той. — Наистина ли искаш такъв човек да отглежда внучката ти?

— Не — отвърна тя, този път много по-уверено.

— Не — каза той. — Не искаш. Нито пък аз.

Той изчака думите му да проникнат в съзнанието ѝ, после смекчи тона. Време беше за морков.

— Повярвай ми — каза, — ти си много по-добра майка, отколкото тя някога би могла да бъде. И това не е състезание, мамо.

Лидия Джудиче обичаше да я ласкаят. Тя се усмихна, изчерви се и най-после отстъпи встрани.

— Хайде, отивай — каза. — Ема Ли чака.

Джудиче целуна майка си по бузата и тръгна по коридора.

Имаше и други решения, разбира се. Лидия лесно би могла да бъде елиминирана, чисто физически. Дори би изпитал облекчение да запуши устата ѝ веднъж завинаги и да сложи край на това непрестанно мърморене.

Но на този етап всичко опираше до съотношение между ползите и вредите. Лидия играеше жизненоважна роля в семейството. Независимо дали му харесваше, или не, точно в момента той се нуждаеше от нея. Би било неразумно да я премахне само защото искаше да ѝ затвори устата.

Не, помисли си Джудиче. Не можеше да направи това. Не можеше дори да си го помисли.

Не и докато не станеше абсолютно наложително.

Опитвах се да се съсредоточа върху брифинга на следващата сутрин, но ми беше трудно да задържа мислите си на едно място.

Започвах да се чудя дали не се бях претоварил. Това е въпрос, който често си задавам. Работех върху три случая едновременно плюс Ава. Тя беше четвъртият случай. По-късно през деня имахме среща в Службата за закрила на децата и семействата. Междувременно ме чакаха достатъчно други задачи.

Повече от достатъчно всъщност, но как да откажеш нещо, когато човешки живот е в опасност? До този момент имахме девет мъртви, един изчезнал и — с трима неизвестни заподозрени на свобода — тревожно надвиснало очакване за още жертви.

Има много разногласия относно „сноповете“, както се наричат сходствата в серийните убийства. Някои хора твърдят, че те не са нищо повече от съвпадение и че от време на време неминуемо ще ставаме свидетели на повтаряща се активност. Съединените щати са световната столица на серийните убийства, в която по всяко време има от двайсет и пет до петдесет активни убийци.

Най-известният „сноп“, за който знаех, бе този от Южен Лос Анджелис, от началото на осемдесетте до 2007-а. Полицейското управление на Лос Анджелис бе разследвало пет отделни случая в този период, в това число Мрачния сънливец и Саутсайдския удушвач. До приключването на всичките пет разследвания бяха загинали общо петдесет и пет души на територия от сто и трийсет квадратни километра.

Освен това наскоро имаше сведения за трима убийци, действащи едновременно в окръзите Насау и Съфолк, Лонг Айланд. По последни данни двама заподозрени бяха арестувани, един все още бе на свобода, а общият брой на жертвите достигаше трийсет.

Сега Вашингтон имаше всички изгледи да създаде собствен „сноп“. През цялото време прехвърлях наум всичките три случая; размишлявах за методите, профилите на жертвите, възможните мотиви и най-вече — къде ще е следващият удар.

Убиец номер едно бе човекът, когото наричах „Ръсел“, предполагаемият приятел на Елизабет Райли. В известен смисъл той бе най-непредсказуемият, с период от четири и половина години между бременните му жертви и предполагаемо отвличане.

Номер две бе онзи, когото пресата наричаше Речния убиец. До този момент бяха открити мъртви трима хомосексуалисти на повикване, но аз се опасявах, че все още не бяхме намерили всичките. При нормални обстоятелства потопено във вода, разлагащо се тяло може да трупа газове в продължение на три седмици, преди да изплува на повърхността.