Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Какво става? Къде са децата? — попитах.

— Джени и Али са при леля Тиа — каза Бри.

— Ами Ава? — казах. — Тя добре ли е?

— Един патрулен полицай я доведе вкъщи днес следобед — отвърна Бри. — Намерил я на „Сюърд Скуеър“, на пейка в парка, в безсъзнание.

Новината ме удари като юмрук в корема, но не беше нещо съвсем неочаквано.

— В безсъзнание? — повторих.

— Със зеници като връх на топлийка.

Това означаваше опиати. Оксиконтин вероятно, макар че Ава не разполагаше с такива суми. Може би фентанил, по-евтиният вариант, който се намираше по-лесно, но по-трудно се контролираше лозата. Полицейският ми мозък не спираше да прехвърля списъка с възможности.

— Нана е с нея на горния етаж — продължи Бри. Сега спи. Утре сутринта трябва да направим изследване на урината.

Кимнах и сведох поглед към масата.

Внезапно се върнах назад във времето, през юли 1989-а. Това бе последният път, когато наркотиците навестиха тази къща.

Брат ми Блейк бе зависим. Появил се една нощ на прага пред Нана, в абстиненция, молещ за помощ. Нана ми се обади в студентското общежитие в Джорджтаун и ме помоли да се прибера у дома. Така и направих. Бяха дълги и мъчителни дванайсет часа, но се преборихме. Нана бе като ангел на милосърдието. Аз просто помагах, с каквото можех.

Тогава още не знаех, че това е последният ни път заедно. Блейк обеща да спазва рехабилитационната програма, която Нана му бе намерила, но той бързо я заряза и изчезна. А после, на 2 септември сутринта друг полицай на вратата. Блейк бе открит в приют в Анакостия, мъртъв от свръхдоза хероин.

Сега, седнал до кухненската маса, изпитвах смъртен страх за Ава. Тя не беше Блейк, разбира се. Но от друга страна, аз и Нана направихме всичко, което бе по силите ни, за да помогнем на брат ми, а то пак се оказа недостатъчно.

— Е, сега какво? — попитах Стефани.

— Консултации с психолог със сигурност — каза тя. — Може би и лечение. Зависи от това, което Ава ще ни разкаже. Трябва да разберем колко време продължава това и дали Ава се бори със зависимост. Освен това, ако успеете да разберете откъде се снабдява с наркотици, това е добро начало в разрешаването на проблема.

— Държахме я изкъсо — каза Бри. — Напоследък имахме малък проблем с нея.

— Проблем с наркотици? — попита Стефани.

Двамата с Бри се спогледахме.

— Не бяхме сигурни — каза тя. — Но предполагам, че вече сме.

— Е, стига да я искате, за Ава е най-добре да остане тук. Ще я оставя да си почине тази нощ, но бих искала да я видя утре. И ще ви посещавам по-често. Събота и сряда удобно ли ви е?

— Да — отвърна Бри.

Чувствах се така, сякаш все още не успявах да проумея случващото се. Главата ми преливаше от информация. Когато отново вдигнах глава, Бри и Стефани ме гледаха с очакване.

— Съжалявам… какво? — попитах.

— Сряда и събота повтори Стефани. — За теб удобно ли е, Алекс?

— Да. Разбира се — отвърнах. — Ще направим всичко необходимо. Ще успеем.

Да. Разбира се. Ще направим всичко необходимо. Ще успеем.

Рон Джудиче свали слушалките от ушите си и се облегна назад. Беше чул всичко, от което се нуждаеше. Останалата част от разговора можеше да замине в харддиска.

По всичко изглеждаше, че лошият късмет преследваше Алекс напоследък. Точно това бе целта на електронната система за подслушване. Без поглед отвътре в семейния живот на Алекс Джудиче не би могъл да сглоби интересна история. На практика всичко се нареждаше идеално.

Джудиче отбеляза часа в бележник до компютъра си и тъкмо започна да записва някои от размишленията си, когато на вратата се почука.

— Роналд, миличък?

— Влизай — каза той и затвори лаптопа.

Майка му отвори вратата с бебето Грейс на ръце. През рамото ѝ бе преметната бяла памучна пелена, а от джоба на домашния ѝ халат се подаваше биберонът на малко шише за мляко.

— Ема Ли иска татко да я завие за лека нощ.

— Няма проблем — каза Джудиче.

Когато стигна до вратата обаче, Лидия не помръдна. Просто стоеше там и изпълваше рамката с внушителните си размери. Това бе нейната версия на пасивна агресия, да препречва пътя като крава на релси. Очевидно си бе наумила нещо.

Джудиче запази самообладание. Все още не беше ясно дали майка му имаше нужда от малка пръчица, или от малко морковче. А може би и от двете.

— Какво има, мамо? — попита той.

— Обади ли се вече на полицията?

— Не — отвърна той. — Не се тревожи за това.

— Но аз се тревожа — каза тя, докато разсеяно люлееше бебето. — Имам предвид… — Тя сниши гласа си до шепот, сякаш някой ги подслушваше. — Откъде си сигурен, че е твоя?