Брадли Уест - Море от лъжи

— Да?

— Не обсъждай онова, което мислиш, че знаеш за моя — или нечий друг — извънслужебен живот. Нямаш представа за какво говориш, а това е бързата писта да си създадеш трайни врагове. И престани да се подхилкваш така. Ти си едър мъж, но някой ден голямата ти като на алигатор уста ще вкара малкия ти като на колибри задник в големи неприятности. Безплатен съвет, в който ще се вслушаш, ако имаш грам мозък.

— Ясно! — Уолш леко се изчерви, макар Нолан да не смяташе, че е способен да изрази, под каквато и да е форма някакво засрамване. — Благодаря ти, Боб. Наистина…

„Не, аз ти благодаря“, мислеше си Боб на път към асансьора, стиснал дебелите папки под мишница. Успя да задреме още преди таксито да се е включило в трафика. Шофьорът го събуди едва когато спряха пред входа на посолството. Нолан му плати и мина като сомнамбул през охраната, преди да се спусне с асансьора дълбоко в търбуха на сградата.

На полковник Питър Мулън, американски ВВС (рез.) му беше писнало да обикаля из града зад затъмнени прозорци с увит около главата шал. Криенето през последните четири дни се бе оказало изтощително. Беше доволен, че предстои да напуснат Рангун веднага щом Телър се видеше с един специалист. Самият Телър приличаше на притоплен труп, прясно изкопан от гроба. Ако, както подозираха, сандъците се окажеха радиоактивни, Телър беше пътник. Мулън се бе намирал в голям джип в другия край на пистата, когато другите бяха отворили вратата на товарния отсек. Телър бе надзиравал мотокара, когато се бяха скъсали металните ленти, фиксиращи сандъка към палета, което бе довело до падането му от три метра височина и неизбежното му разпадане. Веднага след това самолетът бе рулирал напред в мрака към мястото, където чакаше паркирал Мулън. Екип от четирима души бе заредил в резервоарите на МН370 гориво от докарана за целта цистерна.

Телър не бе от мекушавите и не бе в нрава му да се оплаква. Не го бе направил дори през 73-та, когато бе наполовина мъртъв и се нуждаеше от спешна евакуация от опасната зона за кацане в делтата на Меконг. Екипът на Телър в състава на рейнджърите в южновиетнамската армия се занимаваше повече с диверсии след залез-слънце, но онзи път северновиетнамците успели да оградят мястото за извеждане. Мулън все още настръхваше, когато си спомнеше за обстрела, на който бяха подложени двата хеликоптера „Хюи“ 51 51 Прозвището на Bell UH-1 „Ирокуа“ легендарна линия едномоторни хеликоптери с двулопатен носещ винт и опашно витло (свален от въоръжение в армията на САЩ през октомври 2014). — Б.пр. , докато захождаха на височина короните на дърветата и после увиснаха над слонската трева. Тогава се появи екипът на Телър носеха ранените и влачеха убитите, приемайки и отвръщайки на огъня. Първата машина излетя и стигна едва до Биен Хоа, където авторотира на пистата и това доведе до счупване на гръбнака на пилота. Мулън пилотираше втория хеликоптер и беше готов да се вдигне и да се махне, когато Телър се обърна и хукна към линията на дърветата за трети път. Господи, какво ли си мислеше този човек! Имаше четирийсетметрова ивица висока трева и всмукваща кал, из въздуха летяха невидими куршуми, а попаденията на минометите наближаваха зоната за кацане. После стрелецът на оръжейната кула разказа на Мулън, че бил изстрелял петстотин куршума, прикривайки Телър в последното му връщане. Всички южновиетнамци, способни да държат оръжие, бяха по вратите и стреляха със своите М-16. И тогава се бе появил Телър, влачейки поредното тяло — впрочем не някой от неговите хора, — без да му пука за нищо. Успя да се качи и излетяха без повече усложнения.

В офицерския клуб същата вечер Мулън попита Телър защо бе рискувал собствения си живот, живота на екипажа на Мулън и на останалите от своя екип, за да довлече един мъртъв южновиетнамец. Телър изпи на една глътка уискито си, удари чашата в плота на бара и заяви: „Никой няма да бъде изоставен!“. Мулън му купи следващото питие, довърши бирата си и побърза да напусне клуба, преди Телър да го разкъса на парчета. Телър бе от онези, с които бе най-добре да си приятел отдалече.

От всички мъже в „Специални операции“, които Мулън бе транспортирал към и от сражения. Роб Телър бе най-смелият и най-добрият. Едва ли бяха останали живи повече от шепа американски съветници към програмата F-6, служили някога в делтата на Меконг. А сега се очертаваше да остане един по-малко, а може би не, в зависимост от това какво щеше да направи лекарят за стария му боен другар.