Брадли Уест - Море от лъжи

Без телевизия и само с роман на Джеймс Патерсън Джоани имаше много време за размисъл. От понеделник, когато ѝ бяха наредили да провери електронната си поща, бе запазила присъствие на духа, за да не припарва до тайния си акаунт в Safe-mail. Нямаше никакво съмнение, че от МДС бяха прехванали паролата ѝ. Батерията на айфона ѝ също бе паднала. Беше без връзка… в крайно необичайна ситуация.

Едно от основните ѝ разочарования беше липсата на дневната доза чатове и имейли с децата. Второто, което я глождеше, бе невъзможността да контролира издънките на Хуанила, впрочем и тези на Боб. Той бе криввал от правия път поне веднъж в миналото и тя бе решена в никакъв случай да не изживяна клюките и униженията повторно.

Имейлът на мъжа ѝ от понеделник ѝ казваше да запази спокойствие и обещаваше, че той ще измисли нещо, но да не очаква посещение поне до следващата седмица. В текста имаше и няколко кодови думи, но тя за нищо на света не можеше да си спомни значението им. Ваканция означаваше най-общо добре, значи щеше да се случи нещо позитивно. Но какво точно…? Нямаше представа.

Малко странно, никой не прояви желание да я разпитва повече. Беше видяла разпитващите я само веднъж, докато се бе хранила под охрана в нещо подобно на кафе-сладкарница, което означаваше, че вече не е в ръцете на полицията, а в сграда на Министерството на държавната сигурност.

Общо взето засега ситуацията бе поносима, ако се изключеше фактът, че бе арестувана от китайската шпионска агенция, откъсната от децата си и от майка си, лишена от тоалетни принадлежности и… по дяволите, от целия си несесер. Всичко това ѝ даваше предостатъчно време за мълчалив размисъл. Един от основните ѝ въпроси към самата себе си бе защо все още е с Боб, след като той ѝ бе изневерил? Вярно, това бе преди повече от две години, но изневериш ли веднъж, това е предостатъчно. Такова бе нейното житейско верую. Беше успяла да спре да го мрази, но нещо в нея продължаваше да дебне за някакъв знак… миризма или някаква бележка. При първото следващо доказателство за изневяра той щеше да изхвърчи от дома.

Беше запазила стройната си фигура, влагаше много време да изглежда добре и беше запазена много по-добре от европейските си и американски връстнички в менопауза. Ако съпругът ѝ ѝ изневереше, това нямаше да е заради някакъв неин недостатък. Боб обаче бе постъпил точно така и бе изчукал жената на Уотърман в момент, когато Джоани бе бременна с Мей Линг. Боб поне бе имал почтеността да се ожени за нея, макар това да се бе оказало слаба утеха предвид последвалото презокеанско преселение. В Държавния департамент бе пълно с разведени, пияници и женкари. Тя ги познаваше всичките и се питаше дали някой от колегите на Боб не я съжалява или не ѝ се присмива зад гърба ѝ, както правеха с толкова много други съпруги.

Боб не беше лош съпруг или баща. Тя имаше много приятелки и познати, чиито съпрузи бяха серийни прелюбодейци. Разбира се, тези мъже бяха или много по-заможни, или много по-привлекателни. Майка ѝ веднъж ѝ бе казала, че онези, които се женят заради пари, трябва да се трудят, за да ги заработят. Боб обаче не притежаваше профила на човек, който „има право“ да изневерява, защото например е неприлично богат, макар наистина да бе все още умерено привлекателен, въпреки че бе прехвърлил петдесетте.

Другата голяма изненада в този четвърт век е Боб бе, че през първите седемнайсет години на съвместното им съжителство тя бе смятала, че е омъжена за ИТ специалист на задгранична служба. Едва през 2006-а бе открила, че истинската му работа е свързана с разбиване на шифри и създаване на зловреден софтуер. Това, че Боб се бе оказал шпионин на високопоставена длъжност, я бе заинтригувало и бе допринесло за решението ѝ да остане с него след първоначално определената дата на влизане в сила на развода им, което бе съвпаднало с тръгването на Бърт в колеж, преди почти година и половина.

След отвратителната смърт на онази жена, Прентис, през 2012-а Боб имаше нужда от подкрепата ѝ, за да надмогне сплетните, разпространявани от така наречените му „приятели“ в посолството. И да, той наистина се безпокоеше дали средствата им са достатъчни, за да изпратят две деца в колеж, а после да следват за магистратура, и все още на тях двамата да им остава достатъчно, за да се пенсионират без грижи. Пенсията на ЦРУ определено беше добра и започваше от поне $140000 годишно, индексирана с инфлацията. Но за да започне да я получава, Боб трябваше да стигне до нея — в неговия случай 55-годишна възраст с поне 30 години служба.