Брадли Уест - Море от лъжи

— Открихме на „Бандана“ високорадиоактивен контейнер. Затрупан е, но можем да го изровим за може би час. Какво ще наредиш да направим? — Хауард се чувстваше уязвим по всички възможни начини: намираше се в Бирма без работна виза, беше на борда на контейнеровоз с враждебен екипаж, заобикаляха го вторачени в него въоръжени типове, сякаш извадени от „Войници на съдбата“, и на всичко отгоре търсеха уран 235 в неизвестно количество, защитени от костюми, създадени за облъчване до максимум 2000 рада за не повече от десет минути, а само бог знаеше какво имаше в онзи 12-метров контейнер. Не можеше да направи много за първите неща в този списък, но нямаше да умре от глупост, като влезе в метален ковчег.

Райдър възприе тона на шефа си:

— Евакуирай всички от кораба, разтоварете останалите контейнери и пуснете „горещия“ в края на кея, далеч от всичко друго. Разбийте пломбите и ни кажете какво има вътре.

— Но ако радиацията се окаже достатъчно силна, костюмите няма да ни защитят.

— Ако вие не влезете, аз ще облека един от вашите костюми и ще го направя сам.

— Благодаря! Точно това се готвех да ти предложа. Ще те уведомя, когато радиоактивният контейнер бъде свален на кея.

— Мамка му!

Шелдън Хауард беше висок метър и осемдесет и тежеше 65 килограма с мокри дрехи, като тялото му имаше тенденция към заемане на крушовидната форма. Защитният костюм му пасваше като ръкавица. Райдър бе седем сантиметра по-нисък, осем килограма по-тежък и клиновидната форма на тялото му бе по-скоро на кечист. Костюмът едва се закопча. Райдър обаче смяташе, че щом вижда през лицевия прозорец и може да разчита показанията на гайгеровия брояч, всичко е наред.

— Срежете ключалката. Гогов съм… — Двама рейнджъри стояха от двете му страни, готови да посрещнат с огън самоубийците на Ал Кайда, които можеше да изскочат с диви викове навън.

Уил Танър, по прякор Гъни, вече излязъл в запаса командир сержант от морската пехота с легендарна сила, клекна и сряза скобата от подсилена сплав, сякаш отрязваше кожичка около нокът. След преодоляването на ключалката освободи заключващия щифт на вратата на контейнера, отстъпи назад и вдигна над главата си ловджийската пушка с рязана цев, която до този момент бе висяла в калъф на гърба му.

Изчакаха минута, после втора. Удовлетворен, Райдър им направи знак с глока си да се отстранят. На екипа от Специални операции му отне двайсет секунди да мине зад невидимата бариера, поставена от техниците на МЕ на петдесет метра по-нататък по кея.

Райдър открехна вратата на контейнера на около метър и светна вътре с фенерчето си, без да сваля глока, който следваше лъча. До вратата имаше голям мотокар, а зад него, през цялата широчина на контейнера, бяха натрупани чували с пясък на височина човешки ръст. Над чувалите надничаше горната част на опаковъчен сандък. Останалата част от контейнера бе мистерия, но вътре нямаше никого и бърз оглед с помощта на фенерчето не разкри никакви коварни капани.

Райдър отстъпи назад и направи справка с дадения му от Хауард детектор на радиацията. От него се разнасяше щракане като от някакъв дяволски маракас. Осветеният циферблат на детектора показваше стрелка някъде в положение на „3 часа“.

— Три хиляди и четиристотин рада — извика той.

— Три хиляди и четиристотин?! Затваряй! Махай се веднага! — Останалият без костюма си Хауард вече тичаше с всички сили по кея. — Бягай! Бяга-а-а-й…!

Райдър опря рамо в тежката врата, натисна я да се затвори и се втурна със скорост, на която не вярваше, че може да е способен. Задмина Хауард, сякаш той стоеше на едно място, и стигна в началото на кея за рекордно време за човек без коленни връзки. Хауард се довлече след него и прогони всички чакащи възможно най-далече.

— Покойник ли съм? — задъхано запита Райдър.

— Може би — отговори му Хауард. — Нека видя каква доза си поел и после ще те закараме в болница, но първо ще трябва да дезактивираме костюма ти, за да не облъчиш някой от нас.

— Болница? Мразя иглите. Дръжте ме далеч от болниците. — Обзет от слабост, Райдър седна на земята. — Започвайте дезактивирането. Трябва да се измъкна от този костюм… не си чувствам топките.

Нолан раздели времето в кабинета си между две задачи: окончателното манипулиране на файловете в подсигуровката на Уотърман — специалната версия за ФСС — и подготовката за пътуването до Шри Ланка. Вместо почивка проверяваше на всеки половин час акаунта си в Safe-mail за новини от семейството.