Брадли Уест - Море от лъжи

В стая 837 нямаше никого, но пък явно беше претърсвана. Празният му сак бе обърнат с дъното нагоре в краката му. Огромните куфари на Мили също бяха отваряни, а дрехите и личните ѝ вещи бяха разхвърляни върху двете легла. Погледът му се спря на белезници, бич и нещо подобно на кожена качулка. В банята бъркотията на единица площ бе още по-голяма, защото нейните и неговите тоалетни принадлежности бяха пръснати по пода заедно.

Нолан сложи резето на вратата. Телефонът до тоалетната масичка не изглеждаше разглобяван, така че можеше да се обади на заместника си — оставения да се грижи за хакерските дела на „Индипендънт Програминг Прайвит Лимитид“ или съкратено ИП ООД.

— Гъс? Боб се обажда. Да, върнах се рано тази сутрин. В офиса ли си? Добре… Виж, в „Йорк Хотел“ стана голяма бъркотия. Аз съм в стая 837… не, не се обаждай в полицията. Ще позвъня в Компанията за помощ веднага след като затворя. Ако имаш оръжие, донеси го. Иначе веднага тръгвай за насам. Това е на двеста метра от нашите офиси. Знаеш хотела, нали?

Разбуха възглавниците и смачка постелката и чаршафа на второто легло, за да изглежда сякаш някой е спал там, без да докосва и размества струпаната на него купчина женски дрехи.

Руснаците не идваха — те вече бяха минали оттук.

В осем пазачът събуди Джоани, която въпреки многото си грижи бе спала на пресекулки. В стаята влязоха добре облечен мъж на трийсет и няколко с лице на селянин и също толкова грижливо коафирана, но по-строго изглеждаща жена над четирийсетте. Внесоха допълнителен стол, заедно с конджи , традиционната овесена каша за закуска.

— Добро утро, мадам Лам. Ние сме от Министерството на държавната сигурност и изискваме съдействието ви.

Боже господи! Министерството на държавната сигурност беше китайската агенция за международен шпионаж, еквивалентът на ЦРУ. Тя знаеше това от трилърите с меки корици. Реши, че моментът не е подходящ за надменна съпротива.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас? — попита тя.

— Съпругът ви е Робърт Нолан, американски гражданин, нали?

— Да. — Как, по дяволите, бяха научили това?

— И съпругът ви работи за Централното разузнавателно управление?

— Аз, аз, аз… не! Той работи в софтуерна компания, която се казва, мисля, „Индипендънт…“

— Не, това е прикритието му. Той е криптоаналитик към ЦРУ.

— Казах ви, не знам!

Внимателният на външен вид мъж се обади за първи път:

— Мадам Лам, МДС изобщо не се интересува от вас и се интересува от мъжа ви само донякъде. Знаем, че той е лишен от влиянието си преди година и половина. Знаем и че се пенсионира в края на този месец. Дори не искаме да говорим с него. Но ако вие не можете да потвърдите определена информация, за която ние сме уверени, че е вярна, как очаквате от нас да ви вярваме, когато настъпи моментът да отговаряте на истинските ни въпроси? А ако не повярваме на отговорите ви, не можем да ви освободим. Разбрахте ли ме?

— Да, да, разбрах ви. Ще ви кажа каквото знам, но то не е много. Съпругът ми е в ЦРУ и се пенсионира в края на месеца. Това е истина.

— Преди десет месеца съпругът ви е летял до Хаваи за един ден и се е върнал в Сингапур. Какво е правил в Хаваи? — Разпитващата я жена гледаше в бележките си.

— Каза, че трябвало да помогне на кръщелника си Марк. Става дума за Марк Уотърман , онзи от АНС.

— Но по онова време Марк Уотърман вече се е намирал в Хонконг. Как тогава е можел да му помогне?

— Не знам. Знам, че Боб е помогнал на приятелката на Марк да приведе в ред дома си, заради претърсването му из основи от ФБР и полицията, след като са разбрали, че Марк е изнесъл онези файлове.

Мъжът се намеси:

— Донесе ли съпругът ви нещо от Хаваи? Имам предвид каквото и да било?

— Хмм… Аз получих тениска и кутия шоколадови бонбони и…

— Той не ви пита за това — прекъсна я жената. — Помислете си по-добре.

— Ами… изпрати по пощата малък дебел плик до мен на адреса на майка ми. Той пристигна от Гуам и беше много лек.

— И какво имаше вътре? — Гласът на мъжа не издаваше никакво вълнение, но блясъкът в очите му подсказваше, че ги интересува именно това.

— Не знам. Получих го от майка ми, когато малко по-късно вечеряхме, и го дадох на Боб, без да го разпечатам. Повече не го видях. Кълна се…

— Вярваме ви — каза жената.

Това я изненада, понеже историята прозвуча нелепо дори в собствените ѝ уши.

— А споменавал ли е той някога пътуването си или съдържанието на онзи плик? — поинтересува се мъжът.