Брадли Уест - Море от лъжи

Боб се бе прибрал у дома, без да се нуждае от антибиотици, което бе свидетелство, че или този път не се е разсейвал по време на мисията, или че нейните подозрения са били неоснователни. Беше пълен с енергия, какъвто не го бе виждала от бременността си с Мей Линг. След Ирак кариерата на Боб тръгна устремно нагоре, после той практически изчезна през 2008-а за шест месеца в Лоръл, където бе щабквартирата на АИС, Мериленд. През 2010-а последва повишение в Азия, където Бърт прекара последната си година като ученик в Американското училище, Сингапур. Мей Линг се дипломира със специалност „Класическа литература“ в колежа Помона, край Ел Ей. Това бяха прекрасни времена, поне до момента, когато тримата с Боб излетяха без никакво предупреждение за Ванкувър, където Мей Линг ги посрещна на летището. Боб инструктира семейството си как да пазарува само в брой и да използва фалшиви документи за самоличност, за да се избегне откриването им. Като семейство Ларсон те пътуваха часове наред с нает високопроходим джип, докато се доберат до вила, скрита дълбоко в гората. Едва там Боб им обясни, че той не само работи в ЦРУ, но и че работата на екипа му е провокирала врагове на Щатите в Близкия изток да се опитат да открият кои са те и да ги убият.

ЦРУ не разполагало с ресурсите да охранява семействата на своите служители, поясни им той. Затова трябвало сами да направят нужното някой ден — който било крайно невероятно да настъпи, — когато той ги уведомял чрез предварително договорени кодови думи, да изчезнат. В главите им бе набита нуждата от алтернативни шифровани акаунти в Safe-mail, неспоменаваното пред абсолютно никого за съществуването на тяхната вила за оцеляване (така я бе нарекъл Боб, а за Джоани тя си оставаше бунгало) в Британска Колумбия и пълното мълчание по всички аспекти на тази тема. Боб тайно организира получаването на автентични паспорти и шофьорски книжки за всички, като използва натрупаните дължими услуги от страна на приятели в Канадската служба за безопасност и разузнаване. Под прикритие те винаги щяха да си останат Ларсон.

В неделя Боб бе подал уговорения сигнал, че тон е добре, но семейството е в опасност. Така че тя бе взела винаги готовата пътна чанта, бе отпратила прислужничката и бе тръгнала за летището. Цената на билета се бе оказала възмутителна — ако бе направила резервацията само преди два дни, можеше да е наполовина по-ниска, но по волята на Господаря Боб тя бе платила в брой и не бе обелила и дума протест.

Паспортният контрол не бе проблем за владееща мандарин и кантонски сингапурка, дошла на къса почивка от петнайсетина дни. Беше взела два влака и бе пътувала с тях три часа, преди да слезе в Шинхуей — края на линията, малко преди Цзянмън. Последните петдесет километра бяха с такси, но в крайна сметка се добра до Кайпин — родното село на майка ѝ и дома на всичките ѝ вуйчовци и лели, от които бе жива само една.

Джоани пристигна без предизвестие след девет вечерта и с облекчение видя, че леля ѝ Пор Хар още помни племенницата си и е с всичкия си, въпреки опасенията, че осемте години разлъка биха могли да влошат нещата. Семейството на най-големия син на Пор Хар вече бе вечеряло и се готвеше за лягане, но оризът в хладилника се оказа съвсем приемлив след притопляне. Никой не се усъмни в разказа на Джоани, че е изпратила две писма за намерението си да ги посети за две седмици през март. Китайската поща бе толкова ненадеждна. Защо не им позвънила ли? Джоани извади стар телефонен номер и обясни, че опитала, но номерът бил невалиден. „Глупавичката ми Шао Ин“, сгълчала я бе меко леля ѝ.

Джоани тъкмо се готвеше да си ляга в стаята за гости, където въздухът бе малко застоял, но всичко бе безукорно чисто, когато на входната врата се почука и се разнесе мъжки глас, интересуващ се за Лим Шао Ин. Джоани чу гласа на леля ѝ да потреперва и побърза да излезе. Униформата на мъжа не беше полицейска или военна, но изглеждаше официална, както впрочем и картата му. Говорейки на мандарин на речник, разбираем от прислужница до селски идиот, тя поиска от младежа да каже по какъв въпрос е дошъл, защото се чувствала изморена след дълъг ден.

— Заповядано е да ме придружиш веднага, за да отговориш на въпроси в Министерството на държавната сигурност.

Джоани реши, че става дума за изнудване. В исторически план китайските селяни се нуждаеха от втора, честна полиция, която да ги пази от своеволията на първата и основна. При комунистическия режим ситуацията би трябвало да се е подобрила. Тя предложи на мъжа хиляда ренмимби 33 33 Ренмимби — официалното име на китайската валута (означава „народната валута“); юанът е единицата на ренмимби (с други думи „Ще се разплащаме в ренмимби“, но „Това струва пет юана“). — Б.пр. — около двеста сингапурски долара и вероятно около едноседмична заплата, — за да се отърве от него. Но полицаят ѝ се развика, че подкупът бил сериозно провинение. Нахоканата Джоани не каза нищо повече по пътя до Шинхуей.