Брадли Уест - Море от лъжи

— Не знам нищо за тази война, госпожо Каултър. Но знам, че няма начин баща ми да е отвлякъл самолет, а дори да го е направил, американското правителство може да го открие, където и да се намира. Така че ако са казали нещо подобно по телевизията, значи дрънкат глупости.

— Добре, за какво сте тук?

Макгърти не можа да се въздържи:

— Боб Нолан смята, че зад похищението на МН370 стои вашият съпруг. Отлетял е за Австралия, за да се изправи срещу него. Ако е прав, Франк най-вероятно ще го вземе за заложник. Смятахме, че ако ви отвлечем, тона ще принуди съпруга ви да освободи бащата на Бърт.

Бърт изгледа Макгърти мръсно.

Джоана Каултър се изсмя с глас, който напомни на Макгърти за Ан Банкрофт в ролята на г-жа Робинсън във „Випускникът“. Тя запали цигара, без да изпуска от поглед жертвите си.

— Е, добре, мога да ви кажа, че мъжът ми е забъркан в нещо незаконно, и никак няма да се изненадам, ако това се окаже МН370. Но ако ме отвлечете, той най-вероятно ще запали дебела пура, за да го отпразнува. Ние сме в развод. Аз вземам къщата и каквото е останало в банковата му сметка, а той задържа скапания си уелнес център. Мога дори да кажа някои неща и да го вкарам в затвора до края на живота му. Има само два начина да се окаже натиск върху Франк: чрез майка му или чрез сина му, Франк четвърти. Франк IV е в пансион в Тексас, така че остава само майка му.

— Майка му ли? Тя на колко е? — неприятно се изненада Бърт.

— Деветдесет и шест, но е още е с всичкия си. Псува ме сякаш съм проститутка на повикване.

— И къде бихме могли да я намерим?

— Ами тя си е в Уивървил, живее на главната улица. Ще ви напиша как да стигнете до нея. О… и ще ви трябва номерът на сатфона на Франк, за да му се обадите за откупа. — И тя стана, за да го намери.

Нолан се загледа в отдалечаващия ѝ се задник, който правеше цяло шоу в опънатите дънки, после каза:

— След като всичко това приключи, ще се върна пак тук.

Ти първо изведи Джен от онова бунгало, братко Бърт — посъветва го Макгърти, загледан в същия обект. — А аз ще имам грижата за нещата тук.

В G550 беше горещо и с всяка минута ставаше още по-горещо. Тоби седеше до отворената врата, оставил в скута си автомата „F88C Аущаер“. Пазачът не обръщаше на охраняваните никакво внимание, понеже с последни сили се бореше с дрямката.

В задната част на салона Нишимото и Дженкинс разговаряха шепнешком.

— Джак, казвам да го застреляме. После се обаждаме по радиото и обявяваме „Мейдей“. Ако наблизо има някой в резултат на снощното ни обаждане, че сме похитени, ще се отзоват веднага.

— Да, но ако някой подслушва радиото ни, това ще извести онзи, който държи Нолан и Кайли, което може да доведе до смъртта им. Освен това този се обажда на всеки час. Това не ни оставя много време да предприемем нещо сериозно.

Пазачът ги изгледа и изръмжа:

— Затваряйте си плювалниците! Казах ви вече, никакви разговори! Ти там, иди от другата страна на пътеката и стой кротко.

Радиостанцията му изпращя преди пилотите да помръднат. Мъжът съобщи, че всичко е наред, изключи се и започна да се мъчи да свали слушалките.

Дженкинс се примъкна до мястото, където бе скрил валтера. Погледна Нишимото, който му даде с глава знак да продължава. Дженкинс извади пистолета и без забавяне стреля три пъти. Пазачът се свлече на пода. Шумът бе оглушителен, последван от тишина, докато кабината се изпълваше с миризма на бездимен барут. Изтичаха да обезоръжат падналия по очи пазач. Дженкинс клекна до него и потърси пулс, а Нишимото му свали радиото и го претърси за друго оръжие.

— Капитане, вземи латексови ръкавици от аптечката, а аз ще се опитам да го стабилизирам. — Но още преди Нишимото да се обърне. Тоби изгъргори и умря. От носа и през устата му бликна кръв.

— Отиде си. Какво да правим сега? — попита Дженкинс.

— Не ми пука, стига да спрем тая кръв по мокета ми! Да го свалим по стълбата и го оставим навън. Завържи бяла кърпа на нещо дълго.

— Не съм убеден, че в радиус от петстотин километра има някой, освен онези в хеликоптера и другите в Еко лагера.

— Скоро ще разберем.

— Не е нужно да става така — каза Каултър на клекналия в клетката Нолан. Елвис се приближаваше и зейналата му муцуна разкриваше перфектен набор от конични зъби, през които минаваше дъх, способен да повали и кацнал на висок клон лешояд.

Нолан не си направи труда да се обърне. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Елвис — той бе усетил присъствието му и сега бавно се обръщаше в тясната клетка към него. Главата му бе на по-малко от метър и половина, а челюстите му все така разтворени, за да може да се охлажда. Но мухите бяха по-лоши и от смрадта.