Брадли Уест - Море от лъжи

— Напляскахме ги! — изсмя се един от младшите офицери.

„Напляскахме…?“, запита се Хауард. Бреговата отбрана на Китай и въоръжените сили там бяха напълно разбити, жертвите сигурно бяха хиляди, а шегите се измерваха със стотици милиони. Дори при тази еуфория той се питаше: „Ама наистина ли сме толкова добри?“.

Петък, 14 март: западното крайбрежие на Щатите

Събота, 15 март: Заливът на адмиралтейството, Сингапур

Фарокзад отдавна презираше американците и израелците, а сега бе добавил към списъка и австралийците. Лишаването от сън, яркото осветление, силните шумове се бяха така преплели с въпросите, задавани му през последните четири дни, че той вече не помнеше какво им е казал и какво е изкрещял в мозъка си, докато тялото му се бе съпротивлявало.

Джонсън познаваше този тип хора. Начинът да се смени разговорът от война на издръжливост на нещо взаимно по-приемливо изискваше внезапен брутален акт. Може би смазан пръст на ръката или отрязан пръст на крака щеше да фокусира по-успешно съзнанието на обекта. И тогава, след известно време, за да може обектът да размисли и пренареди приоритетите в живота си, Джонсън щеше да започне да задава прости въпроси. Обектът или щеше да започне да сътрудничи, или щеше да започне да губи части от тялото си по-бързо, отколкото можеше да осъзнае.

Преди пристигането на Джонсън аматьорът разпитвач не бе постигнал нищо особено, с изключение на потвърждението, че иранецът знае английски. Фарокзад излъчваше предизвикателство, а те не разполагаха с никакъв лост за въздействие: той нямаше семейство, нямаше близки приятели и нямаше перспективи в кариерата, ако в дома му нямаше ядрена програма, към която да се върне. Ученият искаше да умре в бараката за разпит и бе положил всичко по силите си да ги провокира да го убият. Понеже не си падаха по убийствата, австралийците бяха поискали помощ и Каултър се бе обърнал към старата си мрежа за препоръки. Джонсън бе резултатът на тези усилия.

„С рязането на пръст няма как да стане реши Джонсън. — От презрението, с което ме гледа, си личи, че той едва ли желае нещо по-силно от това да умре от кръвозагуба след немарлива ампутация“. Вместо това Джонсън реши да му инжектира пет кубика натриев пентотал и да види дали старият „серум на истината“ няма да донесе повече сътрудничество. Ако не се получеше, оставаше връщането на План А с оксижена и дрелката, които бяха сложени така, че да се виждат.

Каултър бързаше. Джонсън също нямаше нищо против да напусне възможно най-скоро Еко лагера. Беше се нагледал на тайни лагери на ЦРУ — господи, та той живееше в Изнесената оперативна база „Чапман“ до Хост, — но това място му действаше на нервите. Тук нямаше достатъчно хора. Периметърът не беше обезопасен. Охраната изглеждаше скалъпена набързо. Каултър и Уолам бяха пенсионери, за бога! Повечето сгради бяха отдавна извадени от експлоатация или порутени. По същество това бе запуснат лагер за риболов, който някой бе наел за две седмици извън сезона. Възможно ли бе да е санкциониран от Компанията център за разпити, в който гигантски крокодил ръфа мъртва крава в клетка?

— Окей, докторе. Време е за витамините ви каза той с глас като от сапунка.

Фарокзад се ококори и мускулите му се напрегнаха, но той не се обади, докато Джонсън търсеше вена, в която да забие иглата на спринцовката. Беше благодарен на кожения ремък, привързващ шията на иранеца към облегалката на стола, защото лудият дивак със сигурност би се опитал да го ухапе, вместо само да го плюе. Ако си в този бизнес достатъчно дълго, развиваш добър инстинкт за тези неща. Този беше хейтър до мозъка на костите си.

След като изпразни спринцовката, Джонсън извади иглата и си спести избърсването на мястото със спирт. Очакваната продължителност на живота на Фарокзад в този момент бе по-къса от тази на болен от ебола пациент в либерийски лагер за бежанци. Ученият увисна напред на ремъците в безсъзнание.

Джонсън се обърна към пазача и нареди:

— Извикай ме, когато се събуди. И изключи видеокамерата. Тук няма да се случи нищо през следващия час.

Време беше да дремне. Надяваше се онзи китаец Джак Уонг да не хърка както преди. Уонг, изглежда, бе извратен, защото бе настоял да присъства, когато Джонсън започне — ако изобщо се стигнеше дотам — да гори, реже или изтезава с ток иранеца. Уонг сигурно смяташе Джонсън за средновековен инквизитор.

Всеки път, когато светнеше зелената лампа и се разнесеше бръмченето на зумера, лейтенант Иън Маккълоу, по прякор Мака, изпитваше прилив на адреналин, макар да имаше зад гърба си над хиляда скока. Този обаче се различаваше от останалите по няколко неща. Нощен скок в реална бойна обстановка от десет хиляди метра означаваше, че ще са на кислород през две трети от спускането. Беше командир на група от още седем със задачата да бъде освободен отвлечен самолет на гражданската авиация. Мисията не само поставяше на изпитание обучението на хората му, но и граничеше с невъзможното. А се налагаше да го опитат със само три часа планиране и подготовка.