Брадли Уест - Море от лъжи

Не, това не миришеше добре. Имаше нужда от още факти относно МН370, преди да реши, че Нолан не е прав. Вече имаше разрешението на ДНР Морис, така че поне гърбът му беше защитен.

Разбраха се, ако дойдат подкрепления, Джерард да довърши Телър и да се отправи към самолета, а Майкълс да го прикрива. Майкълс вече тичаше към РС-6, когато забеляза някой да се приближава откъм югозападния край на полосата. Вдигна телескопичния прицел на SCAR-а пред окото си и различи възрастен мъж от бялата раса да редува ходене с подтичване. Не изглеждаше да е ранен. Джерард трябваше да го спре, преди той да се приближи достатъчно, за да направи някоя поразия…

Мулън знаеше, че шансовете да му умре от старост вместо на тази полоса зависят от това дали Телър е загубил последната битка. Онзи, който го държеше на прицел и вървеше срещу него, беше от другата страна. Камуфлажната му униформа за пустиня и габаритите му го маркираха като чужденец, вероятно американски военен. Но ако той и Телър бяха от добрите, защо другите военни в страната не бяха на тяхна страна? Кашата беше пълна. Мулън беше изморен, жаден и си бе порязал пищяла, докато бе прекатервал порутената ограда, заграждаща полосата. Спря, за да не бъде прекалено задъхан и да може да говори, когато другият го наближи. Освен това моментът му се стори особено подходящ да сплете пръсти на тила си.

Каултър нямаше проблем да разпознае Тони Джонсън сред малкото хора в трапезарията. Той беше единственият метър и деветдесет, с ниска подстрижка и квадратна челюст и на всичко отгоре носеше обхващащи лицето слънчеви очила. Когато Каултър се приближи, Джонсън стана, свали очилата и му подаде ръка за здрависване.

Джонсън си помисли, че Франк Каултър би трябвало да е по-едър, но поне възрастта не го бе прегърбила. Беше си дребен през целия си живот, но оставаше прав като щека. Джонсън не се заблуждаваше от добродушното му излъчване. През седемнайсетте години сред военни и сродните им бе преминавал на страната и на армията, и на шпионите. Каултър бе един от онези, за които всеки можеше да разкаже някаква пикантна история, като се започнеше от ранните му дни като тюлен в Тонкинския залив, през схватките с Че Гевара по бреговете на Танганика в Конго, до дипломирането в Харвардския бизнес факултет, преди да възобнови кариерата си в Компанията. И ето го човека легенда пред очите му — висок само метър и седемдесет и с изражение на добродушно куче. Без дълго обмисляне и двамата си поръчаха барамунди с чипс. Джонсън продължи с втора бира, а Каултър си поръча кафе без захар и мляко.

Каултър се поинтересува за семейството на Джонсън (разведен, без деца и без обвързаност в момента) и заниманията му, когато не тренира афганските специални сили и не извършва разпити (рядко). Джонсън, на свой ред, не изтръгна много от Каултър, освен че животът в пенсия е досаден, че живее на върха на планина на стотина километра от Рединг, Калифорния, и че има млад син от втория си брак, когото боготвори. След като трапезарията опустя, разговорът стана делови.

— Какво имате за мен? — попита Джонсън.

— Шейсет и няколко годишен иранец, експерт по разработване на атомно оръжие. Получил с образованието си на Запад, знае английски. Владее техниките на устояване на разпит, така че нашите домакини, бивши служители на австралийските разузнавателни служби, не успяха да изтръгнат нищо от него от понеделник следобед досега. Казах им да ограничат съня му до три часа на денонощие. До днес е на гладна стачка. Току-що говорих с онзи, който ръководи операцията. Той разполага с дневници, бележки на разпитващите и видеозаписи на сесиите досега.

— Опитвали ли са специални техники?

— Доколкото ми е известно, не. Хората на Уилбър нямат научен подход. Зарадваха се, като чуха, че точно ти ще поемеш нещата. Разбрах, че не идваш от Афганистан, а от Бирма. Какво се е случило там?

— Бях в Рангун. Вчера там беше истинска лудница някакъв хеликоптер изпържи цял жилищен квартал. Приятели на копелетата, които разпитвах, се опитаха да ги измъкнат. Заличихме ги, но големият им шеф още е на свобода или поне беше вчера сутринта, когато отлетях.

— Звучи като история, която ще ми разкажеш някой ден. Какво ти трябва, за да накараш учения да сътрудничи?

— Колко представителен трябва да бъде, когато приключа с него?

— Утре сутринта ще летим два часа до платото Мичъл и ще кацнем на изоставена писта от Втората световна война. Оттам ще ни вземе хеликоптер и за десет минути ще ни пренесе на най-отдалечения рибарски лагер на света. Все още сме в дъждовния сезон и там още няма много рибари. Най-близкият град е на триста километра. Дори аборигени не се навъртат наоколо. Ученият е смятан за загинал, така че няма никакво значение как ще изглежда след теб. Той така или иначе е стръв за раци, но информацията, с която разполага, е… критична във времето!