Брадли Уест - Море от лъжи

— Внесохме през охраната на летището аеронавигационни карти, свински опашки, голямо руло тиксо, подсилено със стъклопласт, очила за нощно виждане и никой не си направи труда поне да надникне в ръчния ни багаж.

— Аз се погрижих за това. На летище Куала Лумпур задниците ви миришеха на рози.

Мулън го изгледа недоверчиво, но продължи:

— И фалшивите паспорти свършиха прекрасна работа. Проклет да съм, но дори аз не разбрах какво им е подправеното. На борда ни настаниха в почти празната бизнес класа. Аз бях леко неспокоен, но Винс както винаги бе уверен. Двайсет минути след излитането самолетът изравни и светлините за коланите изгаснаха. Винс веднага стана и отиде в бордовата кухня. Съгласно плана го последвах след една минута. Стюардът ми посочи голямата тоалетна и аз почуках два пъти на вратата. Винс я открехна и влязох при него. Той държеше два зигзауера. — Мулън извади автоматичен пистолет от сака си и го сложи на пода до себе си.

Телър го изгледа остро и му направи знак да побърза с разказа си. Изкашля се. Мулън поклати глава и прибра пистолета в сака.

— Както и да е… Винс пъхна втория зиг в колана си и извади ризата си над него. Излязох първи и тръгнах напред. Същият стюард ме отведе до вратата на пилотската кабина. Почука и обясни, че съм американски военен пилот от запаса на прощална обиколка из Азия. Спомена, че летя в бизнес класа и никога не съм виждал отвътре кабината на „Боинг 777-200“ с увеличена дължина на полета. Можело ли да разгледам? Или поне така мисля, че каза, тъй като говореха на малайски.

— Побързай — вметна Телър. — Не смятам да живея до деветдесет.

— Когато влязох, се уверих, че сме на автопилот. Показах им зига и преместих пилотите на двойката сгъваеми седалки, а стюардът затвори вратата на излизане. Наредих им да ми предадат мобилните си телефони. Пилотът изглеждаше спокоен. Вторият беше хлапе и се бе изплашил. Наблюдавах го с повишено внимание. Изтекоха няколко минути и Винс ми почука отвън по уговорения начин. Отворих и той влезе с двама пасажери. Първият беше навъсен шейсетгодишен арабин със сафари костюм и саддамски мустак. Зад него бе стилно облечен китайски бизнесмен, бих казал към петдесетте. По лицето му със здрав слънчев загар нямаше и следа от бръчки. Както казах, беше със скъп костюм, но без вратовръзка. Не я разбирам тази мода… Защо са ти бутикова риза, модни обувки, елегантен колан и безбожно скъп костюм, ако няма да си сложиш една свястна копринена вратовръзка? Както и да е… Китаецът се представи като Уонг. Бил на наша страна. Усмихваше се широко, но мен никой не ме бе предупредил… — Направи пауза и погледна Телър въпросително.

— Минимална необходима осведоменост. Не си ли чувал? Продължавай…

— Винс даде пистолета си на Уонг, който го насочи срещу арабина. Винс натисна насила брата на Саддам на самостоятелния сгъваем стол. Вече бяхме шестима в пилотската кабина и ставаше малко претъпкано. Седнах на пилотската седалка, но се завъртях така, че да виждам заложниците. Арабинът беше явно бъбрив и заяви, че бил важна клечка в иранското правителство. Винс му залепи устата с тиксо, стегна му китките със свински опашки, после за всеки случай направи същото и с глезените му. Нареди на Уонг да го простреля в коляното, ако мръдне дори мускул. На Уонг това му се стори много забавно… Оставихме самолета да лети на автопилот още петнайсетина минути. Наложи се да вдигнем капитана от мястото му на два пъти, за да говори с диспечерите. Пичът се владееше, въпреки пистолета на Винс в гърба му. След прехвърлянето ни от малайзийските на виетнамските РВД Винс и Уонг завързаха капитана и втория пилот и им залепиха устите. В момента, в който се изключихме от радиовръзка, аз спрях и транспондера. После щракнах в изключено положение прекъсвача на каналите за VHF и SATCOM. Това блокира и ръчното отваряне на вратата на кабината. Падна голямо търсене, да ти кажа — едва намерихме панела под капака за авиониката в кабината, върху който стъпват пилотите. От този момент полет МН370 беше невидим, понеже не излъчваше никакви сигнали. Винс седна на мястото на капитана, а аз — на това на втория пилот. Уонг стоеше прав с гръб към Винс, насочил пистолета си към тримата. Винс направи широк завой и ни насочи обратно на запад към Пенанг, след което плавно се издигна от 10000 метра на 13200… По това време кабинният екипаж вече се бе усетил, че има похищение, и започна да блъска по вратата. Това ядоса Винс. Седнах на мястото му, а Винс и Уонг отвориха вратата на кабината. С насочен зиг Винс заплаши, че ако чуе само още една дума или някакъв звук, капитанът ще получи куршум между очите. Каза го така, че дори аз му повярвах. Винс ми даде зига, а Уонг коленичи зад Винс, насочил пистолета си към разтворената врата. Аз покривах другите трима. Винс избута на подскоци по-възрастния пилот през вратата и му пожела приятно хранене. По-младият пилот не хареса идеята и започна да се съпротивлява. Досещаше се какво ще последва, след като напусне пилотската кабина. Винс го удари в слепоочието със зига си, за да го изхвърли навън. В момента, в който Винс затвори вратата на пилотската кабина за последен път, чух капитана да вика: „Самоубийци! Разбийте вратата!“ Екипажът започна да удря бронираната врата с количката за сервиране. Но блокираната ключалка гарантираше, че никой няма да влезе при нас. Все пак шумът бе дразнещ и Винс беше бесен, когато седна. Самолетът бе на височина 13200 метра. Винс невъзмутимо раздаде кислородни маски на четирима ни. Сложихме си ги и Винс разхерметизира салона. Бог да прости душите им! Дано прости и на мен, защото аз можех да го спра, но не го направих. — Мулън се загледа в пръстите на краката си, кървавите петна от храчки около Телър и отвратителната му носна кърпичка.