Джеймс Паттерсон - Невидим

Накарай това да спре… накарай това да спре… измисли нещо…

— Да си призная, не мога да ги накарам да почувстват това, което съм чувствала аз — споделя безстрастно тя. — Не мога да ги инжектирам със стероиди всеки ден още от детството им, не мога да ги принудя да вдигат тежести, нито да ги карам да се притесняват, че гласът им в училище може да звучи в прекалено висок регистър. Не мога да ги накарам да се преобличат в кабинката на тоалетната за ежедневните тренировки по футбол, така че съотборниците им да не могат да видят интимните им части. Но мога да направя това, Еми.

Мери дръпва косата ми в основата на разреза, проучва я, усеща как поддава. Раздиращата болка е толкова непоносима, че не мога… не мога дори… не мога…

Идвам, Марта, идвам да те видя, искам да дойда при теб, моля те, моля те, умолявам те да ме оставиш да дойда…

— В този момент ти се иска да умреш, нали така, Еми? Искаш да те отърва от страданията ти, нали? Но няма да стане. Ще трябва да живееш в болка като обезобразен изрод, докато аз не кажа, че е приключено. Бъди благодарна, че това ще са само няколко часа от живота ти, а не трийсет и седем години.

Използвай главата си. Нещо, каквото и да е…

Има нещо… едно предимство…

— Не ми умирай сега — нарежда тя. — Още не. Не съм приключила.

Мери отново притиска главата ми към пода, но този път с дясната ръка, а скалпелът е в ръката ѝ в готовност да започне разреза от дясната страна по линията на косата ми, за да довърши започнатото, да отдели скалпа от челото ми и да ме превърне в изрод като нея самата.

Този път не се съпротивлявам. Тялото ми остава отпуснато. Сдържам дъха си.

Този път използвам главата си.

— Не, не, не! — повтаря Мери. — Събуди се! Събуди се!

Мери отпуска косата ми, навежда се напред и усещам горещия ѝ дъх, докато ми крещи.

— Няма да умираш още! Няма да се измъкнеш от това…

Събирам всички сили, вдигам рязко глава и удрям силно челото си в превръзката върху счупения нос на Мери.

Мери вие от болка след удара като ранено измъчено животно и мигновено хваща носа си с две ръце. Пада назад, вече не е върху мен. Поемам дълбоко въздух с наслада и се надигам, а кръвта се стича в очите ми и от гръдния ми кош, стаята се върти.

Скалпелът, изцапан с кръвта ми, лежи на пода. Протягам се към него, първия път не съумявам да го вдигна, заради раздвоеното зрение, но накрая успявам да го стисна, а Мери се гърчи от болка, защото носът ѝ е счупен за втори път в рамките на една седмица, макар този път да не го е направила сама.

Опитвам се да се изправя, но не успявам, тъй като глезенът ми е раздробен, а тялото ми е прекалено слабо и не мога да се държа на крака. Светлините светват и загасват като тези на сирените, а при всяко просветване Мери е по-близо до мен, превръзката на носа ѝ я няма и лицето ѝ представлява кърваво лилава пихтия, от която се чува зловещо ръмжене и ужасяващо нищене…

Идвам, Марта.

Аварийната светлина примигва, в главата ми издрънчава гонг, а двете с Марта сме на абитуриентския си бал с кавалерите си, нейният е капитан на футболния отбор, а моят — десетокласник, когото познавам от математическия клуб, осем сантиметра по-нисък от мен; денят, в който идентифицирах Марта в моргата; онзи път, когато като десетгодишни откраднахме цигарите на майка ни; вечерта, в която Букс коленичи пред мен и ми поднесе диамантения пръстен на баба си…

Пронизващата болка в ребрата ми, намръщената гримаса на Мери срещу мен…

След това за миг всичко е неподвижно, двете с Мери се взираме една в друга, тя надава пронизителен вой и се втурва към мен. Аз също тръгвам към нея, като се оттласквам със здравия си крак. Забивам чело в лицето на Мери. Тя крясва и пада назад, а аз се приземявам върху нея, удрям гърдите ѝ с лявата си ръка и я притискам надолу с тежестта на тялото си.

Мери размахва ръце към лицето ми и се опитва да хване скалпела в ръката ми.

Започвам да губя равновесие, силите ме напускат. Това е. Последният ми шанс.

Дясната ми ръка се спуска бързо надолу, скалпелът потъва в плът и кост, а после отново и отново, туп, туп, туп, кръвта изпръсква лицето ми, а писъците на Мери затихват.

После става тъмно и топло.

Когато виждам Марта, тя сияе. Изглежда по-млада, по-свежа, по-щастлива. Изглежда като Марта в най-добрия ѝ вид.

В първия момент никоя от двете не заговаря. Движим се плавно, безтегловно, прегръщаме се и заплакваме. А след това се разсмиваме, защото отново сме заедно. Този път, както ѝ обещах, е различно.