Джеймс Паттерсон - Невидим

— Какво има? — пита Мери. Тя седи на дивана в дневната с екземпляра си от разпечатките на „Сеансите на Греъм“.

— Няма нищо. — Въпреки това усещам, че сетивата ми са изострени и се вслушвам в звуците на всяка птичка, всяко шумолене на листата, всяко свирене на вятъра, всяко проскърцване в хижата.

— Не си си изпила горещия шоколад — казва тя. — Дори вече не е горещ.

— Всъщност съм алергична към шоколад — усмихвам ѝ се. — Не ми даде сърце да ти кажа.

— О, съжалявам — отвръща тя. — Ще ти направя чай.

— Не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Нали помниш, аз съм работната пчеличка. — Мери скача от канапето и минава покрай мен на път към кухнята. Пълни чайника с вода и го слага на печката.

— Благодаря — казвам. — Може би малко чай ще ми дойде добре.

Тя стисва ръката ми.

— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш по-притеснена и от мен.

Не отговарям, а тя влиза в спалнята си.

Отново поглеждам през кухненския прозорец, а водата в чайника започва да се загрява. Няма смисъл да тревожа Мери. Сякаш и без друго не е притеснена.

Тя се връща от спалнята и сяда на канапето, спуска долу единия си крак и започва да чете разпечатките.

— Тези текстове са страховити — казва. — Въпреки това не попадам на нищо, което да не звучи достоверно. Освен факта, че ме описва като красавица.

В далечината се чува изстрел. Пукот от ауспуха на кола? Обичайно не бих придала такава важност на подобно нещо.

Предпазливо пристъпвам към входната врата, след като чувам звъненето, а механичните зъбчати колела се плъзват. Кукувицата ме уведомява, че е десет вечерта, след като ме е докарала до инфаркт и ме е накарала да подскоча.

— Мамка му, проклет часовник — мърморя. — Мислиш ли, че някой ще възрази, ако отскубна това нещо от стената?

Това кара Мери да се изкикоти.

— Обичам часовниците с кукувици. Имахме такъв, когато бях малка. Всъщност имах такъв прякор.

— Така ли? Прякор? — изричам аз, колкото мога по-лежерно, за да не тревожа Мери, и поглеждам през прозореца зад гърба ѝ към посипания с чакъл паркинг, където всичко изглежда нормално, колата на щатските шерифи седи с включен двигател, а фаровете осветяват хижата.

Всичко е наред.

Въпреки това се отправям към кухненския прозорец, като че ли съм на пост, независимо от това, че отвън има четирима въоръжени охранители с достъп до охранителните камери, които могат да свършат много по-добра работа от мен.

— Просто глупав прякор — продължава Мери. — Спомняш ли си онази песничка „Ла Кукарача“?

— Какво? — питам аз и рязко извръщам глава.

Изведнъж през прозореца зад гърба ѝ нещата не изглеждат никак наред. Лампичката на тавана в седана на щатските шерифи е включена и осветява вътрешната част на вратата. Шофьорът Маклауд стои неподвижно с глава, опряна във волана. Партньорът му е облегнат на стъклото до съседното място, също съвършено неподвижен.

Един човек тича през чакълестия паркинг към бунгалото.

— Бягай, Мери, бягай! — крясвам, щом лицето на Джим Деметрио се долепя до прозорчето на предната врата и едно огромно око наднича вътре.

Мери заляга и се превърта от канапето на пода, а Джим Деметрио започва да блъска по вратата.

— Той е, Мери, той е! — протягам ръка, за да я подканя да бяга с мен, но тя се свива на пода, подпира лакти успоредно на канапето, сякаш се опитва да се предпази от стрелба с огнестрелно оръжие, и се придвижва към входната врата. — Мери, той идва! — крещя. — Това е той! — Потискам инстинкта си да избягам, защото не мога да оставя Мери сама с него. Отварям чекмеджетата в кухнята да търся нож и в този момент чувам плъзването на ключ в ключалката.

Той има ключ. Това е неговото бунгало.

„Обещавам ти, че някой ден отново ще се видим“.

Вратата се отваря. Деметрио ме поглежда.

— Еми, къде е…

Мери скача от пода и той я зърва с периферното си зрение. Преди Деметрио да е успял да се обърне, Мери забива нещо остро във врата му. Кръвта бликва от гърлото му, а той вцепенено се препъва назад, пада към вратата и се строполява на пода.

Мери отскача назад, сякаш е радиоактивен.

Приближавам към него от кухнята, проверявам дали диша. В момента адреналинът ме поддържа. Цялото ми тяло трепери. Успявам да измъкна мобилния си телефон от джоба си, но не мога да го задържа и го изпускам на пода.

Очите на Деметрио вече са безжизнени. Свлякъл се е на пода, а главата му е изкривена под необичаен ъгъл. Кръвта продължава да шурти от гърлото му, изтласкана от последните удари на сърцето му, което още не е разбрало, че трябва да престане да помпа.