Джеймс Паттерсон - Невидим

Мери се обръща към мен, а гърдите ѝ се издигат като на животно.

— Знаеш ли… името му? — пита ме тя.

— Д-джим — успявам да възвърна гласа си. — Джим Деметрио. Собственикът на хижата. Бивш служител на ФБР от Питсбърг.

Тя отново се обръща към него.

— Проклятие — промълвява. — Не си споменавала нищо за него.

Подпирам ръце на коленете си и се опитвам да си поема въздух. От телефона ми на земята се чува звук, текстово съобщение от Софи.

Джим Деметрио чист. Извън страната почти целия септември по дела, свързани с охранителния бизнес. Купувал порше в Питсбърг в деня на взривовете в Детройт. Не може да е нашият субект.

Джим Деметрио… не е нашият убиец? Тогава — какво се случи току-що?

Извръщам се към Мери, която оглежда Деметрио отблизо, вероятно за да се увери, че е мъртъв.

— Трябва да проверим агентите — казвам. — Може още да са…

— Не. — Мери клати глава, обръща се и запречва външната врата. Изведнъж се владее много по-добре, много по-самоуверена е, отколкото някога съм я виждала. — Не, не, Еми. Няма да го правим.

В първия момент съм дезориентирана, замаяна и объркана.

После кръвта ми се смразява.

Мери ме гледа внимателно. Не притежавам физиономията на играч на покер. Никога не съм я владеела. Сигурно е забелязала изражението ми, когато информацията започва да се стоварва върху мен като метеорити, всичко, което съм пропуснала. Актът за раждане, който открих, докато се опитвах да издиря Мери Лейни — същата година на раждане като тази на Мери, същият роден град като този на Мери, но името беше Марти. Синините по лицето ѝ, които се предполага, че е получила от бейзболна бухалка, би трябвало да са много по-сериозни. А сега и историята, която беше започнала да разказва, „Ла Кукарача“.

— Ти си лъжата — казвам. — Лъжата в тези разпечатки… ти си била.

Тя ме гледа, но не казва нищо, дишането ѝ се е поуспокоило. Вече няма смисъл от преструвки.

— Трябваше да изпиеш какаото — отвръща тя. — Така щеше да е много по-лесно.

Бягай, Еми. Бягай. Това е единственият ти шанс.

Но нямам къде да избягам. Тя е блокирала пътя ми към входната врата и е по-близо до предната веранда от мен. Освен това съм чакала повече от година, за да срещна убиеца на сестра ми. Сега успях и няма да ходя никъде.

— Така и не довърши разказа си за часовника с кукувицата — казвам. — Била си малка и си танцувала на „Ла Кукарача“?

Тя свива рамене, но не казва нищо. Превръзката на лицето ѝ и бялата ѝ риза са опръскани с кръв. Тя стиска оръжието си до себе си — скалпел, вероятно откраднат от болницата.

— Нека довърша вместо теб — предлагам. — Татко ти е искал да се обръща към теб с този прякор. Ти обаче не си можела да го произнасяш. Затова каза, че си била неговият часовник с кукувица. Права ли съм за това?

Знам, че съм права. Поне това беше историята, която Гретчън Суонсън ми разказа, когато седях до кухненската ѝ маса и забелязах фигурката на хлебарка. Единствената разлика в тази версия беше, че въпросното малко момиченце бе дъщеря ѝ, погребана наскоро.

— Джоел Суонсън — промълвява Мери. — Приятно момиче. Много доверчиво.

Изваждам дистанционното от джоба си и натискам червения бутон.

— Приятелите ти отвън няма да чуят това — заявява Мери. — Точно сега ги е налегнала хубава дълга дрямка.

— А може би този сигнал стига и до хора, които не си упоила с приспивателните си таблетки — казвам. — Може да стига до агент Букман. Или до местната полиция. — Натискам втори път за всеки случай.

— Може и така да е — отвръща Мери. — Стига тези неща да имат батерии.

Поглеждам отново към дистанционното, натискам червения бутон, но забелязвам, че червената лампичка не светва. В нея няма и капка живот, както и в многобройните жертви на Мери.

— Докато вземаше душ — обяснява Мери.

Обмислям своите намаляващи възможности. Мери е предвидила всичко. Сътворила е „Сеансите на Греъм“, в случай че някак се доберем до нея, за да може да използва Греъм като изкупителна жертва. А последното изречение — „Обещавам, че някой ден отново ще се видим“ — говори как е била напълно сигурна в измъкването си и ни оставя да вярваме, че това пророчество се е сбъднало. Беше много хитро от нейна страна да настоява да я придружа до Орегон, за да може да държи разследването под око.

— Може да ме убиеш, но вече няма шанс да ти се размине. Прикритието ти напълно се срина.

— Така ли? — Тя прави още една крачка към мен като животно, което дебне жертвата си, с леко присвити колене, готова да реагира на всяко мое движение. Най-много четири крачки я делят от мен. — Наистина ще трябва да се откажа от посещенията на футболни мачове, което е много жалко. Обичам да гледам на живо. А иначе, просто ще изчезна. Не разбираш ли? Убиецът ме е открил и ме е отвлякъл — казва тя с престорено невинен тон. — Аз още съм жертвата.