Джеймс Паттерсон - Невидим

Права е. Сега всичко ми се изяснява. Ще вземе айпадите от агентите, за да нямат записи от видеокамерите. Вероятно ще остави от собствената си кръв в бунгалото, за да създаде впечатление, че се е отбранявала. Защо не? Щом може да се пребие с бейзболна бухалка и да ни заблуди, би било съвсем лесно да пореже пръста си и да остави малко кръв. Тогава би била просто Мери Лейни, жертвата, отвлечена от неизвестен убиец.

— И после какво? — питам. — Ще започнеш нов живот? Ще присвоиш отделни черти, историйките и шегите, които са ти разказвали всичките ти жертви, които ти си принуждавала да ти разправят, докато си ги изтезавала? Всичко идва оттам, нали? Как татко ти те дразнел с жужене? Бялото мече, което си изгубила в супермаркета? Историята с „Кукарача“ на Джоел Суонсън? Ами Марта? — крясвам, а от устата ми хвърчат слюнки. — Какво ще вземеш от нейния живот?

Мери пристъпва още веднъж към мен.

— Ще взема теб, Еми — казва.

След това се усмихва.

Аз хуквам въпреки всички препятствия, тъй като нямам нищо за губене, насочвам се вдясно към вратата за верандата, грабвам дръжката ѝ, докато тялото ми се блъсва в нея…

Усещам горещото ужилване на скалпела, който потъва между ребрата ми, парещата болка, щом влиза и излиза с едно плавно движение. После една ръка хваща косата на тила ми и падам на пода в кухнята. Слагам ръка на раната, а горещата кръв се излива от мен, болката кънти оглушително в главата ми.

Мери бавно ме приближава, а аз лежа безпомощно на пода. Играе си със скалпела в ръката си. От лявата ѝ страна, мое дясно, чайникът на кухненската печка започва да свири.

— О, чудесно — възкликва тя. — Водата е готова.

Мери ме наблюдава с чайника с гореща вода в едната ръка и скалпела в другата с измъчено изражение — смесица между гримаса и усмивка.

Приплъзвам се леко назад по кухненския под. В капан съм. Не мога да я надвия. Не мога да се меря нито с физическите ѝ способности, нито с тактиката. Имам единствено главата си, а в нея в момента се появяват образът на сестра ми, цялата жестокост, на която бяхме станали свидетели, снимките от аутопсиите, жертвите на скалпел и изгаряния, накълцаните хора, изтезавани нечовешки. С последни сили притискам ръка върху раната в гръдния си кош, а кръвта се процежда между пръстите ми.

— Марти — промълвявам с треперещ глас. — Ти си… Марти.

— О, видяла си акта за раждане? Чудех се дали е така. Да, татко искаше момче. Но се сдоби с мен. Е, това не го спря.

Мери накланя чайника и струя от горещата течност се плисва по бедрото ми. Кракът ми отскача, проплаквам от болка, а от плътта ми се издига пара.

— Не мърдай — нарежда тя.

Приплъзвам се назад. Мери силно настъпва крака ми, извива го рязко и чупи глезена ми с ужасяващо пукане. Навеждам се напред към болката и ръката, рамото и шията ми са изгорени с още от врялата вода.

— Казах да не мърдаш.

Използвай главата си, Еми. Трябва да има изход.

— Значи… убиваш хора… защото татко е искал… да бъдеш момче?

Следващата доза гореща вода се разлива по гърдите ми, а ризата ми залепва за мен. Писъкът ми е толкова силен, че почти не мога да го чуя, не мога да го различа.

— Така ли мислиш? Значи, според теб всичко опира до убиването? Ти, великата Емили Докъри, гениалният анализатор от ФБР, не си разбрала какво искам аз?

Тя сяда върху мен, коленете ѝ притискат ръцете ми към земята, надвесила се е над мен, доминира. Хваща косата ми с една ръка и дръпва главата ми надолу. Насочва скалпела към лицето ми, подиграва ми се.

Използвай главата си, Еми. Измисли нещо.

— Искаш тези нормални хора… да почувстват…

— Тези хорица и сигурният им защитен живот — подхвърля тя. — Те нямат представа какво е страданието. Не и докато не срещнат мен.

Първият разрез е по линията на косата ми, прецизно разделяне на кожата, движи се от лявата страна по линията на косата, реже кожата и стърже костта. Крещя силно, колкото ми позволяват дробовете, ритам безполезно с крака зад Мери, зрението ми се размазва, сякаш някой светва и загасва лампите, докато писъците, които чувам, вече са неразпознаваеми, някакъв остър животински вой в далечината, не мой…

Използвай главата си, Еми. Това е единственият ти шанс.

Разрезът спира до ухото ми. Опитвам да помръдна главата си, но тя ме държи здраво в хватката си. Силите ме напускат, ръцете ми изтръпват под тежестта на тялото ѝ, краката ми са безполезни, кръвта ми продължава да изтича от гръдния кош.

— Не е лошо — възхищава се на работата си Мери. — Обикновено имам електрошок, каиши, ароматни соли и пълен набор от хирургически инструменти, но знаеш ли какво? Така никак не е по-зле. Понякога художниците правят най-добрите си творби под напрежение. Ти ще бъдеш моят шедьовър, Еми.