Джеймс Паттерсон - Невидим

Водата в хижата е с добро налягане, а душът е от онези, които те обливат като дъжд. Толкова ми е добре да се отпусна, да избягам от всичко, да оставя водата да масажира врата и раменете ми, да затворя очи и да вдигна лице към водната струя.

Но този момент отминава и притеснението отново ме завладява, а стомахът ми се свива. Подсушавам се набързо, обличам се и грабвам дистанционното от тоалетката. Тръгвам към дневната. От коридора виждам купчината листове със „Сеансите на Греъм“, но няма и следа от Мери. Къде би могла да…

— Ехо — стряска ме Мери. Тя е в кухнята и сипва горещо мляко в картонена чашка.

Пристъпът на паника отминава. Трябва да съм минала точно покрай нея. Дори не погледнах в кухнята. Какво си мислех — че е била отвлечена през десетте минути, които прекарах в банята? Трябва да се стегна. Започвам да ставам параноична.

Въздъхвам.

После изведнъж се чува бръмчене, механично скърцане на зъбни колела и проклетата кукувица се показва от дървената си колибка, закачена на стената, до следващото си появяване след час.

Трябва да е девет часът.

— Мамка му — процеждам.

Стегни се, Еми. Мери е в безопасност. Намираме се на отдалечено място, неизвестно за никого, заобиколено от въоръжени полицаи. Мери е в безопасност.

— Приготвих малко горещ шоколад за всички — казва Мери. — Реших, че това е най-малкото, което мога да направя за тях след многото, което те сториха за мен.

Тя подрежда четирите чаши върху голяма чиния.

— Какво правиш? — питам.

— Изнасям им какаото.

— Не, нищо подобно. Няма да излизаш от къщата.

Мери ми се мръщи.

— Не мога ли поне да изляза, за да им дам какаото?

— Не. Аз ще го направя. — Взимам чинията от ръцете ѝ. — Веднага се връщам.

— Мислиш, че ще дойде да ме търси, нали така?

— Не, не е така.

— Напротив. Усещам го. Виждам, че е така.

— Мери, веднага се връщам.

Тръгвам предпазливо с чинията в прохладната нощ и подавам две от чашите на щатските шерифи, седнали в колата на чакъления паркинг.

— Две чаши какао — обявявам. — Благодарение на Мери.

— Много мило — казва шофьорът, мъж на име Маклауд. — Ухае невероятно.

— С благодарности за всичко, което правите — отвръщам.

След като са ми останали само две чаши, оставям чинията на капака на колата им и се отправям със заети ръце към началото на алеята.

Когато пристигам, до колата стоят трима вместо двама души.

Инстинктивно забавям крачка, въпреки че слизането по наклона изисква известни усилия, за да запазя равновесие. Очите ми привикват към тъмнината и успявам да различа чертите на третия човек, застанал до Дени Сасър и агент Гети.

Тримата се смеят и правят някакви жестове. Щом Дени ме забелязва, обръща се към мен.

— Еми — казва, — спомняш си Джим Деметрио.

Джим Деметрио. Разбира се. Бившият агент от ФБР, който се пенсионирал преди около година и живее в района на Питсбърг. Същият, който ни услужи с хижата си. Един от най-добрите профайлъри на серийни убийци по думите на Дени Сасър.

— Радвам се да ви видя отново — поздравявам го.

— Хижата устройва ли ви?

— Чудесна е — отвръщам. — Благодаря още веднъж. — Внезапно притеснена от горещите чаши в ръцете си, аз ги слагам върху багажника на колата. — Горещо какао за охранителите ни — казвам.

— Как е тя? — пита Деметрио и сочи към къщата. — Свидетелката? Нервна ли е?

— Добре е — отвръщам кратко със закрилническа нотка в тона.

— Хмм. Е, това е добре.

— Хей — подхващам. — Какво ще кажете да направя една снимка на тримата? — Вдигам смартфона към очите си. — Заради едно време.

— О, не ми трябва да се виждам по снимки — възразява Деметрио. — Само ми напомнят колко стар и отпуснат ставам.

— Стар, отпуснат и заможен — допълва Дени.

— О, хайде, момчета. Просто се съберете за снимка.

— Нее, всъщност аз трябва да вървя — заявява Деметрио. — Може да се отбия да ви поздравя по-късно. Пазете се.

Джим Деметрио скача във фантастичната си спортна кола и отпрашва.

— Благодаря за горещия шоколад — казва Дени. — Мирише страхотно.

Но има нещо друго, което мирише зле.

Тръгвам обратно по алеята, изпълнена с адреналин. Набирам номера на Софи, въпреки че минава полунощ нейно време. Съмнявам се, че спи.

— Здрасти — казва ми тя.

— Софи — изричам, останала без дъх. — Нужно ми е много бързо проучване на един човек.

Минава още час. Взирам се в тъмнината през прозореца към задната веранда, но виждам само звездите, изпълващи небето. Обикновена спокойна обстановка.