Джеймс Паттерсон - Невидим

Екипът за освобождаване на заложници слиза от единия хеликоптер и бързо заема позиции. В основата си това е спасителна акция, но не бива да поемаме никакви рискове с Уинстън Греъм. Беше успял да ни се измъкне неведнъж, след като го бяхме спипвали. Постоянно успяваше да ни надхитри. Да, в последния „Сеанс на Греъм“ се беше постарал да звучи, сякаш я оставя — „обещавам ти, че някой ден ще се видим отново“, бяха последните му думи към нея, — но не бих изключила вероятността да се намира в тази къща и да ни чака.

Букс изтичва при хората от екипа за освобождаване на заложници и си говори нещо с тях, а аз оставам на шосе 85, точно срещу къщата. Тя е обикновена, двуетажна, с дъсчена небесносиня облицовка с бели рамки и покрив с битумни керемиди. Издига се на малко хълмче, а до предната веранда води каменна пътека.

Кавалерията на Пенсилвания е в готовност с насочени пушки, а двама души от екипа за освобождаване на заложници пресичат улицата със стълба и я поставят до страничната стена на къщата. Когато настъпи моментът, ще се качат по нея до покривчето на предната веранда и оттам ще влязат през прозорците на втория етаж, като в същото време щурмуват и първия.

Въпреки това още никой не се качва. Поглеждам часовника си. Минава седем часът сутринта.

— Изпрати „Кевин“ вътре — казва Букс.

— Това ще отнеме много време — възразявам. — Тя може да умира вътре.

Букс кимва, но не казва нищо.

— Букс, тя може да…

— Нямам време за това, Еми.

— Мери няма време.

— Чуй ме. Кой знае какво ни е подготвил там вътре? Собствената му къща избухна в пламъци, щом приближихме до нея. Няма да изпратя агенти на самоубийствена мисия. Първо проверяваме за бомби, а после, ако е чисто…

— Ами ако точно през това време тя умре, Букс? Бихме могли да спасим живота ѝ, а ние стоим тук и следваме протокола…

— Това не е просто протокол. Това е правилната тактика. Искаш един куп агенти да умрат, защото не съм взел предпазни мерки? Техният живот е моя отговорност.

— Тя е най-добрият ни шанс да заловим Греъм.

Букс се извръща към мен.

— Еми, ако не замълчиш, ще ти сложа белезници. Няма да изпратя вътре хората си, без да имам представа какво ни чака там. Не и след всички изненади, които ни бяха поднесени досега. Искаш ли първа да влезеш през тази врата?

Обръща се, отдалечава се от мен и заговаря по радиостанцията.

Тя е вътре и умира, вика за помощ, моли се за чудо, някой да я открие и да я спаси. И ти си се молила за същото, нали, Марта? Молила си се някой да те спаси, но никой не е дошъл. Аз не дойдох. Не бях при теб. Хуквам през шосе 85 към къщата.

— Еми, какво правиш? Спри! Еми, спри!

Затичвам се по каменната пътека, която води към къщата.

— Всички агенти, стойте по местата си! — нарежда Букс в слушалката в ухото ми. — Еми, това е пряка заповед: недей да влизаш в къщата!

Изваждам слушалката и бързо изминавам трите крачки до предната веранда, до входната врата, обикновена дървена врата със старомодно чукче.

Идвам, миличка. Идвам да ти помогна.

Подготвям се за сблъсък и завъртам топката.

Влизам в къщата и застивам за миг, но нищо не се случва. Няма експлозия. Няма изстрели.

Мигновено поглеждам към пода — дървена настилка в преддверието и коридора. В коридора виждам кървави следи, които завиват зад ъгъла.

— Мери Лейни! — провиквам се и тръгвам по кървавата следа, като се придържам към едната стена, за да не стъпя в кръвта и да замърся местопрестъплението. — ФБР!

Стигам до малка тоалетна в края на коридора. Кървавата следа води до спалня с груб стар килим и вехти мебели. Следата спира пред вратата.

Мазето.

Отварям вратата.

— Мери Лейни! — провиквам се към тъмното мазе.

Плъзвам ръка по стената и откривам електрически ключ. Щраквам го, но нищо не се случва. Под мен няма нищо друго, освен необятна тъмнина. Изваждам айфона си, включвам фенерчето и тръгвам надолу, следвайки светлинния лъч. Има десетина дървени стъпала и парапет. Долу виждам само стълбищна площадка.

— Мери Лейни! — провиквам се.

Поемам надолу по стълбите, колкото мога по-бързо, с пълното съзнание, че може да е заложен капан или да пропаднат под мен, но нямам избор.

Идвам, Марта, тук съм, ще ти помогна, само ми дай шанс, само почакай, моля те, не умирай, моля те, върни се при мен.

Движа мъничкия си източник на светлина напред-назад и се ослушвам да чуя нещо.

— Мери — промълвявам вече с разтреперан глас, щом стигам до последното стъпало, а после и до пода на мазето.