Джеймс Паттерсон - Невидим

Сега снимката от шофьорската му книжка се показва навсякъде, по всички кабелни новини и във всички възможни онлайн новини. Всички в страната виждат снимката на пълничкия, почти плешив мъж с присвити очи на име Уинстън Греъм.

Той ще изглежда различно, разбира се. Ще има коса, вероятно и мустаци, ще промени веждите си, ще носи очила и какво ли още не — няма да допусне да го забележат.

Но къде е отишъл все пак? Къде може да отиде?

Нямаме представа. Знаем само, че е изтеглил повече от двеста хиляди долара от банковата си сметка, така че разполага с достатъчно пари в брой да направи доста неща.

Вратата се отваря и влиза Букс. Кимва ми с ледено изражение и се обръща към Мери.

— Още не са минали два часа — напомням.

— Мислех, че може да се е събудила сама.

— Обещах да ти се обадя, ако стане така.

— Много неща ми обеща. — Това е началото на реч, която нещо ми подсказва, че е репетирал. — Обеща, че ако поема този случай, ще следваш напътствията ми, но не го направи.

— Не искам да говоря за това — казвам.

— Еми, дадох ти директна заповед и ти не се подчини. Можеше да бъдеш убита. Можеше да предизвикаш смъртта на Мери. Можеше да предизвикаш експлозия, която да ни погуби всички…

— Но не го направих, нали Харисън? Не го направих. Затова млъкни най-сетне.

Букс продължава да седи прав и оставя мълчанието да работи в негова полза. И двамата сме наясно какво следва.

— Не ме е грижа — заявявам. — Изхвърли ме от случая. Уволни ме. Все ми е едно. Няма да престана да го търся.

— О, естествено, че те отстранявам от този случай — отвръща Букс. — Не мога да те уволня. Но предполагам, че Дикинсън ще се погрижи. Вече поиска пълен доклад за действията ти. Имаше едва двеста представители на правоохранителните органи, полицаи и свидетели. Няма да му преча. Заслужаваш да бъдеш уволнена.

Опирам чело в рамката на леглото на Мери в същата поза, в което бях, преди да влезе.

— Е? — пита Букс.

— Какво „е“?

— Отстранена си от случая.

— Чух те и първия път.

— Тогава трябва да си тръгнеш.

Вдигам поглед към него.

— Няма да си тръгна. Обещах ѝ, че няма да я оставя. Букс ме поглежда така, както прави всеки път, щом проявя ината си.

— Държа ръката ѝ в линейката на път за болницата. Държа ръката ѝ, докато лекарите я преглеждаха, макар още да не мога да повярвам, че ти позволиха. Но пък да те разубеждава човек за нещо, е като да говори на тухлена стена.

— Щом се събуди, ще ме види да стоя тук, Букс. Няма да си тръгна. Приеми го.

— Приеми го. Приеми го! Същата стара Еми, което прави каквото си поиска, когато поиска и както поиска. — Букс сбърчва вежди по познатия начин. Вратът му е аленочервен. Иска му се да ме извлече за косата от стаята.

Освен това би могъл да го направи. Но не го прави. Защото в този момент Мери Лейни рязко си поема дъх.

Мери Лейни се навежда напред, задавена от силна кашлица, съпътствана от храчки и засъхнала кръв. Използвам автоматичните бутони на леглото, за да го вдигна до шейсет градуса, а след това натискам звънеца за повикване на сестрата.

— Тук сме, Мери — казвам и хващам ръката ѝ, за да я утеша. — Намираш се в болница и си в безопасност.

Щом пристъпът на кашлица отшумява, Мери остава напълно неподвижна. Очите ѝ, които още приличат на цепки в лилавите отоци, са втренчени право напред.

В момента си припомня всичко.

След това надава тих стон. Раменете ѝ се разтреперват, а по подутите ѝ бузи потичат сълзи.

— Не може вече да те нарани — успокоявам я.

— Той… той… вие… — Опитва се да каже нещо, но дъхът ѝ пресеква и тя хлипа приглушено.

— Още не сме го заловили — казва Букс. — Ще го хванем. Ще ни е нужна помощта ти, Мери.

Още разплакана, Мери започва да оглежда ръцете и краката си, потупва тялото си с длани, сякаш търси скрито оръжие. После внимателно докосва лицето си с пръсти, това ужасно насинено и подуто лице.

— Аз съм агент Букман, а това с Емили Докъри, анализатор на проучвания във ФБР. Съжалявам, но наистина трябва да поговорим с теб сега.

След малко Мери кима, а тялото ѝ престава да се разтърсва от хълцане. Подавам ѝ кърпичка и тя леко избърсва лицето си. После се обръща към мен.

— Ти… ме откри — проронва. — Ти беше. Ти… не ме изостави.

Хващам ръката ѝ и леко се усмихвам.

— Ще се оправиш.

— Той какво… какво направи Уинстън? У-уби ли…?

Обръщам се към Букс, а той кимва.

— Издирван е за убийство. За поредица от убийства.

Тя приема тази новина тежко. Ако съдим по последния „Сеанс на Греъм“, той ѝ е говорил през цялото време, докато е млател лицето ѝ, трябва да е заподозряла, че е извършил ужасни неща.