Джеймс Паттерсон - Невидим

— Навсякъде е чисто! — извиква един от агентите към Букс, който кимва и напразно се оглежда. Вижда ме, но не гори от ентусиазъм да спори. Просто свива рамене. Цялата къща, първият етаж и мазето са били проверени.

Къде си, Уинстън Греъм?

Връщам се обратно в основната част на мазето при електроуредите и зоната за спорт. Тогава забелязвам едно шкафче в ъгъла, направено от сив метал, високо приблизително колкото мен, което има двойни врати, а на дръжката на едната от тях свободно виси отключен катинар.

За педантичен човек като Уинстън Греъм това си е чиста покана.

— Тук — казвам. — Вижте тук.

— Отдръпни се, дявол да го вземе — нарежда Букс, хваща ръката ми и ме дръпва назад. Той размахва пръст към шкафа. Агенти се приближават от всички страни. Един изважда катинара. След това в пълен синхрон агенти хващат двете врати и ги отварят заедно.

Шкафът отвътре е като всеки друг. Три рафта, два от тях напълно празни. В интерес на истината, в средата на шкафа има едно-единствено нещо.

Куп хартия.

Вързана с виолетова панделка.

— Какво е това, мамка му? — пита Букс, приближава до рафта и поглежда първия лист хартия. — Какви са тези „Сеанси на Греъм“, по дяволите?

Зазорява се, небето над нас преминава в ден, но продължава да е относително тъмно. Намираме се обратно на пътя в камиона на екипа от специалните наети, ползваме пода на кабината като работна маса и сме разпръснали купчината документи, обичайните размишления на един сериен убиец, които той е нарекъл „Сеанси на Греъм“. Те са номерирани — общо са двайсет и два — и има дати. Оказва се, че са записвани устно. Вероятно е използвал някоя от онези високотехнологични джаджи, които автоматично превръщат записа в документ.

Всеки от сеансите на Греъм е пръснат по пода на камиона. Първо ги прочитаме набързо. Ще има предостатъчно време да анализираме избора му на думи и разговорни изрази, цели дни ще бъдат посветени на разбора на всяко от изреченията.

В този момент търсим по-скоро следи за мястото, на което би могло да се крие това чудовище. Ето защо минавам набързо през отвратителното, изпълнено с прослава към самия него съдържание на тези страници, гнусните пасажи, в които четем за мъченията на жертвите му, и търся нещо, което би могло да ни насочи…

— Мери — изричам на глас. В запис номер дванайсет се споменава някоя Мери, разговор с нея, записан в бар. След това отново се появява в останалите глави. С всеки нов параграф фокусът се измества към нея. Той ѝ се разкрива. Измъчва се по нея. Влюбва се в нея.

Мери е барманка, задочна студентка е, бивша алкохоличка. Но как е фамилията ѝ? Къде живее? Цяла Пенсилвания ли ще трябва да претърсим, за да открием тази Мери?

След това виждаме, че той се размеква, щом осъзнава, че приближаваме към него. Продължава да се величае, но започва да се изнервя. Губи самоувереност, като в същото време се опитва да убеди себе си — а и нас, — че не е така.

Какво ще направи с Мери?

— Трябва да я открием — промърморвам.

Букс вдига радиостанцията към устата си.

— Какво е положението с полицейските кучета?

— Тук са — чува се някакъв глас. — Започваме с неговия имот, а след това ще продължим към горичката зад ранчото. Агентите ни претърсват там в момента.

— Да продължаваме да четем — обръща се Букс съм мен. — Тук някъде трябва да има следа към нея.

Но аз почти съм приключила, а не съм открила кой знае какво. В запис номер двайсет и едно с дата от вчера, неделя, след като ни се измъкна на „Форд Фийлд“, Греъм не е оставил повече следи. Добре. Чудесно. Но последните му думи от този ден ме карат да настръхна.

„Тя знае твърде много.“

— Той ще я убие — казвам.

Тогава стигам до последния запис с днешна дата. Първи октомври.

Не исках… не исках това за теб, Мери. Не исках това за нас. Трябва да ми повярваш. Моля те, кажи ми поне това — кажи, че вярваш на думите ми. Лъгах те. Лъгах и себе си, убеждавах се, че с теб би могло да е различно, че всичко би могло да бъде различно. Но сега те моля да ми повярваш. Моля те, повярвай, че ако се бяхме срещнали по-рано, нещата щяха да бъдат различни, аз щях да се променя, знам, че щях да го сторя заради теб, Мери.

Сега вече е твърде късно и аз не мога да те оставя… не. Мери, не мога, съжалявам, колкото никога през живота си. Всъщност не ми се беше случвало да изпитвам нещо подобно на съжаление, никога, но сега го изпитвам, защото ти отключи неща вътре у мен, а аз исках да ги освободя и да ги опознавам заедно с теб. Знам, че бихме могли да направим това и всичко щеше да бъде наред. Моля те, разбери, Мери — моля те! — че нямам избор, нямам друг избор, освен да направя това, защото, без значение от любовта ти към мен, те ще те пречупят и ще те накарат да им разкажеш разни неща за мен, а аз не мога да го допусна. Ако можех, щях да те оставя тук, но не мога, нямам избор. Разбираш го, нали? Нямам избор. Това е извън моя контрол.