Джеймс Паттерсон - Невидим

— Мамка му — повтарям, това ми се струва най-подходящо в момента.

Рухвам. Знам го. Прекарвам нощите си пред компютъра и не се храня. Няма да издържа дълго така.

Какво ще докажа с това? В сряда вечер, а сега и в четвъртък вечер, стоя залепена за компютъра и телефона и чакам обаждане от местните власти в предполагаемите райони, които субектът ще посети — Оукланд, Далас, Вашингтон, Кливланд, — ослушвам се за пожар в жилищен район, който можем да свържем с него.

А до този момент няма нищо. Разбира се, имаше няколко обаждания: домашен пожар в Саусалито, закусвалня в Кливланд, избухнала в пламъци, вероятно „гръцки пожар“ — палеж, извършен от собственик на заведение с цел получаване на застраховката, — но нищо, което да ни доближава до нашия човек.

В момента е пет сутринта. Петък сутрин. От вторник вечер съм само на кратко подремване. Трябва да поспя няколко часа, за да мога отново да остана будна тази нощ — петъчната нощ, — когато със сигурност ще нападне.

Страхотно. Със сигурност знам, че тази нощ е важната, а ще заспя на бюрото си.

Съсипана и уморена съм, вратът и гърбът ми са на етап трупно вкочаняване, пръстите ме болят от ударното писане цяла нощ, гледам като през мъгла, затова си тръгвам от сградата на ФБР, вземам колата под наем и се връщам в хотела си. Слизам от колата и затръшвам вратата. Свежият въздух в есенната сутрин носи моментно облекчение (навън — да, спомням си, че има и такова нещо, свеж въздух).

Пронизва ме остра болка в главата, погледът ми е обрамчен от тъмни петна, сякаш надничам в тунел. Осъзнавам, че трябва да си легна. Може би само за няколко часа…

— Това е тя! — чувам да се провиква някаква жена. Реакциите ми са забавени, но същевременно съм на тръни и незабавната ми асоциация — опасност — не е толкова незабавна, преди да разбера, че мъжът и жената, които са се втурнали към мен, няма да ми навредят. Поне не физически.

Единият от тях носи записващо устройство в ръка. Другият — портативна камера.

— Агент Докъри — обръща се към мен репортерката, красива млада афроамериканка. — Даниел Бел от „Трибюн“.

Това е нещо ново за мен. За пръв път пред мен се изпречват репортери така. В главата ми се стрелкат различни изрази — „без коментар“ или „не съм агент“. Вместо това отговарям просто:

— Да?

— Агент Докъри, разбирам, че преследвате сериен убиец, който вилнее из страната и вероятно е убил десетки хора, а след това е изгорил доказателствата, за да прикрие престъпленията си.

— Аз… аз… — Клатя глава, вдигам длан към оператора и понечвам да се отправя към хотела си. — Не мога да коментирам в хода на разследването — изричам механично думите, които съм чувала от политици или прокурори с каменни физиономии, изложени на атака. — Без коментар. Не можем да коментираме в хода на разследването.

— Значи, се провежда разследване — отвръща тя. — Чудесно. Благодаря ви.

Започвам силно да клатя глава, което не помага особено на крехкото ми равновесие. Продължавам да вървя още по-забързано и извръщам рамо към нея, за да се защитя, вече почти пред входа на хотела. Ако не внимавам, може да падна върху камерата.

— Къртис Валънтайн — продължава тя. — Джоел Суонсън?

Протягам ръка към вратата на хотела и я отварям.

— Сестра ви Марта?

Бързо извръщам глава към нея, но не казвам нищо. Тя вдига ръка, за да ме успокои, и приближава.

— И без това съм наясно, агент — уверява ме тя. — Сестра ви е била една от жертвите и вие сте предприели кръстоносен поход. По времето, когато сте открили този убиец, никой не ви е вярват.

Съзнанието ми препуска. Не мога да се справя. Дори не съм наясно с протокола. Специалните агенти са обучени да реагират на репортери. Колкото до анализаторите? Никой не пожелавала разговаря с нас.

— Кой… ви информира за това? — успявам да попитам.

Тя навежда глава и жестът ѝ сякаш ми казва „тц-тц“. Точно така — репортерите не разкриват източниците си. За тях това е като еднопосочна улица.

— Вземете визитката ми — казва тя и по някаква причина аз го правя. — Това е невероятна история, Еми. Не искате ли да изразите вашата гледна точка?

— Не — отсичам и влизам в хотела.

Букс прокарва ръка през лицето си. Очите му са зачервени и замъглени, а лицето измъчено. Спал е повече от мен, но това не променя нещата особено. И колежаните, които се подготвят за последния си изпит, са спали повече от мен.

— Никога не коментираме съществуването или липсата на разследване — обяснява ми нежно Букс като родител на дете.