Джеймс Паттерсон - Невидим

Разтърквам окото си с юмрук.

— Нищо не съм казала.

— Потвърди, че се води разследване.

— Тя знаеше имена. Включително това на Марта. Беше наясно за проклетото разследване.

Букс ме поглежда в очите, но не настоява. Вече е казал мнението си. Без значение какво е знаела репортерката, не е имала потвърждение от ФБР до момента, в който го получи от мен.

Примирено вдигам ръце.

— Издъних се.

Букс не оспорва признанието ми.

— Как са стигнали до тази история? — питам, но въпросът е риторичен. Репортерката никога няма да каже, а и няма значение.

— Предполагам, че от местен полицаи, който работи по случаите на Джоел Суонсън и Къртис Валънтайн. — Букс клати глава. — Тези типове винаги мислят за услуги. „Подхвърлих ти информация, но трябва да ме изтъкнеш, като напишеш статия за някой от случаите ми“ и други от сорта. А може да е бил и някой от членовете на семействата на жертвите. Честно, изненадан съм, че мина толкова време, преди да изтече информация.

— В напълно неподходящ момент. — Запращам една химикалка през стаята. — Той си мисли, че му се е разминало. Върши си работата през седмицата, където и да е това, убива тези хора, като го прикрива хитро, и мисли, че е заблудил всички, а тази неделя ще бъде на футболен стадион, където да го заковем. Ами сега? Сега ще разбере, че сме по петите му!

Мобилният телефон на Букс звънва. Той ме поглежда с извинителна усмивка.

— Кретена — съобщава. Натиска бутона на високоговорителя и отговаря.

— Букс е — казва той. — Еми е при мен.

— Ах, да… браво, Еми! В момента, в който преследваме най-важната следа в този случай, ти извади наяве цялото ни разследване пред „Чикаго Трибюн“.

Букс извърта очи, най-вече за да ме успокои. Кретена сигурно е щастлив от възможността да демонстрира надмощие и да навре вината в лицето ми, независимо че я преувеличава.

— Тъкмо говорих по телефона с редакторите — уведомява ни Кретена. — Не бяха особено благоразположени да споделят информация. Знаят имената на някои от жертвите и факта, че Еми е лично обвързана със случая…

Двамата с Букс се споглеждаме. Добър удар от страна на Дикинсън. Убедена съм, че най-съкровената мечта на Кретена е да ме уволни по този повод. Ако не се беше състояла онази сценка в кабинета му, със сигурност щеше да направи точно това.

— … и както изглежда, има вероятност да разполагат със заключение от аутопсия. Знаят, че субектът ни е убивал в различни райони в страната, но май не разполагат с пълната информация. Освен това не споменаха нищо за последните данни като видеозаписа на субекта от бара или връзка с професионалните футболни мачове.

Клатя глава.

— Няма значение. Знаят, че случаите със смъртта на Къртис Валънтайн и Джоел Суонсън, а и тази на сестра ми, са били класифицирани като убийства, а не като случайни пожари. Това ще му подскаже всичко. Той не иска да търсим убийства, а още по-малко него самия. Щом прочете статията, ще разбере, че сме наясно с методите му. Дотук с шанса да го издебнем.

Кретена казва:

— Значи, ще трябва да ми благодариш, че говорих с редактора на „Трибюн“ да задържи статията до понеделник.

— О, това е чудесно — възкликва Букс. — Чудесно! — Протяга ръце, за да успокои напрежението. — Значи, още има надежда за нас.

— Каква беше отплатата? — питам.

— Информация от първо лице, когато и ако случаят бъде разрешен.

Букс свива рамене, сякаш това не е кой знае какво.

— Ето защо разполагате с този уикенд, с този последен шанс да откриете субекта на футболния стадион, който ще посети — предупреждава Дикинсън. — Направете услуга на всички нас и се опитайте да не сътворите още някой гаф дотогава.

Според мен всички ще се съгласим, че му е нужно доста редактиране. Стихоплетец не съм, ясно е.

Но в добро настроение съм, спор няма. О, чуйте ме, започвам да звуча като Йода от „Междузвездни войни“. Не Йода, съдията от Върховния съд или Йода от профсъюза на дърводелците. Има само един Йода! Няма защо да го квалифицирам. „Глупчо съм аз!“

О, боже, наистина се чувствам глупаво. Истински шемет съм, преобличам се два пъти, преди да изляза на среща тази вечер, оправям си косата, два пъти си измивам зъбите. Дори направих няколко лицеви опори, за да е сигурно, че ако докосне ръката ми или ме прегърне, ще почувства твърди мускули. Нормално ли е да се контя тъй старателно? Какво ме интересува? И да не е нормално, нека да е така!