Джеймс Паттерсон - Невидим

Щом приближава към мен с лека игрива усмивка, комуникативните ми умения изпадат в колапс. Тъмната ѝ коса е хваната на хлабава конска опашка, но няколко кичура са успели да се измъкнат. Присвила е очи и в ъгълчетата се забелязват тънки бръчици. Светлината е слаба и очите ѝ изглеждат по-тъмни, отколкото ми се видяха предния път, когато я гледах отблизо.

— Е, Греъм — каза тя. — Бях започнала да си мисля, че възнамеряваш да ме игнорираш цяла вечер.

Отново го направи. Изправи ме на нокти, преди дори да я поздравя. Миналия път ме спипа да записвам мислите си, като се преструвах, че използвам телефон; първият човек, който разкри измамата ми. Този път беше забелязала, че се спотайвам в дъното на бара не с пълна дегизировка, но определено в опит да се прикрия.

Това означаваше, че задължително трябва да измисля нещо остроумно, нали така? Нещо умно, може би да се подложа на самоирония — това определено би могло да се превърне в запазената ми марка. Бърза хаплива забележка, последвана от безизразна физиономия. Нещо, с което да покрия своето участие в разговора.

Преди да се усетя обаче, думите сами започват да излизат от устата ми.

— Притеснявах се от срещата с теб — казах.

Приятели, трябва да споделя, че в този момент времето за мен спря. Прииска ми се да протегна ръка във въздуха и да си върна обратно думите. Взех, че разголих душата си в този миг. „Какво направих? — мислех си в онези няколко секунди, докато поемах мъчителни глътки въздух. — Как мога да залича казаното? Беше ли ме взела за жалко нищожество?“

Ето какво се случи след това: тя отмести погледа си от моя, а ъгълчетата на устата ѝ се повдигнаха нагоре. Бършеше плота на бара с кърпа. След това ми заяви:

— Е, Греъм, това е кажи-речи най-милото нещо, което би могъл да кажеш на някое момиче.

Спомняте ли си го това чувство? Моментът, в който се установява… връзка между вас и някой друг? Трепетът в гърдите ви, щом осъзнаете, че сте преминали през мостчето, че съществува някаква взаимност?

Може би Мери и аз… не мога да повярвам, че казвам това, но може би Мери и аз…

Не. Не, не, не. Укроти топката, Греъм. Пристъпвай внимателно. С малки крачки.

Не бихме искали някой да пострада.

(Край)

Вдигам поглед от екрана на компютъра. Главата ми така се люшва назад, че се взирам в белия таван. Зрението ми е замъглено от недоспиване и втренчването в компютъра часове наред.

Букс почуква на вратата на кабинета ми.

— В конферентната зала остана малко китайска храна — съобщава.

— Звучи добре — отвръщам неубедително.

— Хей. — Приближава към мен и слага ръка на рамото ми. — Щом няма да спиш, трябва поне да ядеш. Станала си само кожа и кости.

Винаги съм си била такава. Петдесет и четири килограма при ръст от сто седемдесет и пет сантиметра още от тийнейджърските години. Дълга като върлина — по-любезно казано, атлетична, — не балансирана и добре оформена като сестра ми, нито, ако щете, като майка ми.

— Добре, имаме ги — обявява Софи Таламас, влетявайки в стаята. — Самите отбори, официалните продавачи на билети — вече ги имаме до един. Всички, които са купили билети за мачове на Националната футболна лига тази седмица в Оукланд, Далас, Вашингтон и Кливланд.

Завъртам стола си към нея и ѝ кимвам.

— Добре, знаеш какво да правиш — казвам. Анализаторите ще задействат магията си, ще прегледат всички имена и ще ги пуснат в нашата база данни.

— Не изглеждай чак толкова въодушевена — подхвърля Софи.

Правя физиономия. Не съм въодушевена.

— Еми не е убедена, че субектът присъства в някой от тези списъци — обяснява Букс.

— Не би си купил билет по начин, който да остави името му в някоя база данни — допълвам. — Би платил в брой. Предполагам, че би се опитал да забие билет на самия мач.

Потръпвам при думата „забие“, предвид предпочитаните от него методи на изтезание. Букс — спортният ентусиаст, се изразява по този начин. Когато за пръв път го чух да споменава забиване на билет, си представих някой с назъбен нож.

Софи разтърква очи. И тя е поработила доста часове. Това се отнася за всички нас.

— Мислиш, че тази вечер ще извърши първото си убийство за седмицата?

Свивам рамене. Сряда вечер е. Колкото по-рано през седмицата ни се покаже субектът — тоест отбележи присъствието си на конкретно място в страната — толкова по-рано ще знаем кой футболен стадион ще посети и ще можем да се подготвим по-ефикасно. Ето защо горчивата истина, макар и да звучи налудничаво, изречена от мен, е, че се надявам тази вечер да убие някого.