Джеймс Паттерсон - Невидим

Спирам и се обръщам.

— Какво каза?

Софи, с нейната копринена коса, опъната нагоре в модерна ежедневна прическа, прилепнали джинси, красива плетена блуза и изваяни черти, се перчи пред мен. Когато някой толкова привлекателен се разгневи, лицето му всъщност не погрознява — предимствата ѝ по-скоро се подчертаха, очите ѝ станаха малко по-блестящи, а руменината на бузите ѝ се засили.

— Двете с теб имаме проблем, Еми, нали така? Ти и аз.

Поемам си въздух и задържам ръката си.

— Просто си върши работата, Софи и…

— Аз върша работата си. Работя здраво като всеки друг. Какъв е проблемът ни? Гледаш ме накриво от момента, в който се появих.

— Искам да бъдеш концентрирана — отвръщам. — Нужно ми е да се концентрираш в този случай, нищо повече.

— Не спя с него, Еми.

Отскачам назад, едва не падам от този коментар. Софи скръства ръце и не казва нищо повече, оставя тази реплика да се рее между нас. Може много да се говори и размишлява върху думите ѝ, и то не е никак добро. Фактът, че изобщо е наясно с проблема, означава, че съм направила нещо — жест, физиономия, каквото и да е, — за да покажа, че има проблем, поне в нейните очи. Факт е, че се чувства достатъчно удобно в отношенията си с Букс, за да не изпитва притеснение да направи подобно изказване. Факт е, че държи да чуя това от нея, че изобщо обсъждаме подобен въпрос, след като на свобода вилнее зъл социопат…

— Истина е — продължава да настоява тя. — Букс винаги се е отнасял много добре с мен, подкрепял ме е. Ние сме приятели, но нищо повече.

Не мога да отрека, че в този момент ме обзема прилив на облекчение, но го потискам на мига, защото това е моят специалитет, не е ли така? Да се отдръпвам, да се затварям в себе си. Чувствата ми към Букс (ако изобщо съществуват такива, някакви остатъци от чувства, първично сексуално привличане, нищо повече) не са от значение, защото съм в състояние да ги изместя, за да се съсредоточа върху разследването. Чувството за загубата на Марта не е от значение, защото мога да изместя и него. Щраквам върху всички подобни чувства и ги завличам в кошчето за боклук в съзнанието си, там, където е мястото им.

Аз съм момиче, застанало сред торнадо, но се преструвам, че дори не полъхва, че мога да разчленя емоциите си, да изключа сърцето и да прехвърля енергията към мозъка си, че мога да съм момиче, което се интересува само от данни, следи, загадки и забравя всичко човешко.

Ще имам време да бъда човек по-късно. „По-късно“ е един от любимите ми изрази.

— Върши си работата — прошепвам на Софи. — Единствено това ме интересува.

Прекарвам по-голямата част от времето във военната зала и наблюдавам как останалите анализатори вършат работата си, отбелязват всичко, което им се вижда обещаващо, макар и да няма много такива моменти. Усеща се някакво негласно напрежение заради избухването ми по-рано през деня, но то намалява, щом се съсредоточаваме върху работата си. В шест часа някой споменава за вечеря и единодушно решаваме да е лица. Разхождам се към кабинета на Букс, където безстрашният ни лидер води разговори с различни оперативни агенти, след като се е върнал от североизток преди няколко часа.

— По дяволите — ругае той в момента, в който влизам, и клати глава. Чува се някакъв шум, вероятно от смартфона му.

Букс изглежда ужасно, след като е прекарал цялата нощ в хеликоптера над границата между Роуд Айлънд и Кънектикът. Очите му са зачервени и блуждаещи, косата му е сплъстена. Лицето му е посърнало и небръснато.

— Какво става? — питам.

— О, нищо. — Той махва с ръка. — Бият моите хора „Чийфс“ втора поредна седмица. Си Джей Спилър, резервният рисивър на „Биле“, за бога, проби линията ни, сякаш сме група гимназистчета. — Той въздъхва. — А Ромео е от треньорите, които наблягат на защитата.

Отпускам се на стола срещу него.

Букс, много добре знаеш, че нямам представа кой е Си Джей Спилман или Ромео.

Спилър — поправя ме той. — Си Джей Спилър е…

Освен това си наясно, че изобщо не ме интересува.

Букс размахва смартфона си.

— В момента сме нула на два и ми се струва, че сме на светлинни години от дивизионната титла, която спечелихме…

— Каква е тази история с мъжете и футбола, Букс? Сякаш си пристрастен.

— Както и милиони други хора.

— Знам — съгласявам се. — И баща ми беше такъв. Прекарваше цялата неделя седнал пред телевизора да гледа мачове. Внимавахме да не шумим наоколо, защото знаехме, че това е като религия за него.