Джеймс Паттерсон - Невидим

Букс проследява погледа ми и вижда статията, забодена със синьо кабарче на дъската за бележки на стената до компютъра ми.

— Виж само колко далеч сме стигнали. От коя дата е тази статия — седми август тази година? Представи те като сестрата, която не може да приеме реалността и вярва в Дядо Коледа. А виж как е сега, Еми. Шест седмици по-късно не само убеди Бюрото, че си била права, но и възбуди напрегнато преследване — в което се приближаваме. Виж колко близо сме, Еми. Преди да ни прати тази странична топка, бяхме готови да метнем мрежа върху футболен стадион, за да заловим този негодник на мига. Ще имаме нов шанс. Честна дума. Вече сме вътре в главата му. Разполагаме с модела, без значение, че той пропусна тази седмица. Хей, погледни ме.

Изведнъж се е озовал надвесен над мен, без да съм забелязала. Може би защото нахлуването му в личното ми пространство досега не е било нахлуване — беше и негово пространство. Тогава нещата бяха по-прости. Беше по-лесно да бъда с него, отколкото без. Така беше по-естествено. Чувствах се добре. Сякаш бяхме парченца от пъзел, които нямаха смисъл сами, но заедно си пасваха идеално. Точно такъв трябва да бъде животът за нормалните хора, нали? Откриваш парченцето, което ти пасва, което допълва твоето, нагласяш ги и извивките съвпадат, дори и да не е напълно гладко, дори да са нужни малки поправки. Нямаш нужда от съвършенство. Караш нещата да се движат напред и оценяваш факта, че картинката се получава, вместо да се взираш в ъгълчетата и неравностите.

Поглеждам го в очите. Виждала съм копнеж в погледа му преди — отвръщала съм на този копнеж, — сега обаче съм твърде съсипана за смислена реакция. Букс също го знае. И преди съм казвала, че той ме познава по-добре от мен самата.

— Ще го заловим — обещава той. — И това ще се случи скоро.

Не знам какво да правя. В беда съм. Толкова голяма, колкото и въображението ми не е рисувало досега. Нямах представа какво да отговоря, когато тя ми го каза. Просто седях там, а после…

О, говоря пълни безсмислици. Излязохме на разходка след вечеря, след това отидохме у тях, а там имаше от онези стари камини, които горят на дърва, и макар че не беше студено, тя реши, че ще бъде много романтично да запалим огън, така че го направихме.

После започнахме да се целуваме и да се докосваме. Беше толкова леко, приятно и нежно. Не говоря за секс. Говоря за нещо много по-дълбоко. Говоря за интимност. Само се милвахме и галехме, гледахме се в очите, усещахме дъха на другия по лицата си. Преживяхме момент, какъвто не съм споделял никога с никого. Можех да остана там завинаги.

Тогава ѝ признах:

— Мери, ти си много специална за мен. — Думите наистина излязоха просто така. Не бяха обмисляни. Това не е обичайно за мен, нали? Откъде тогава се взе този случаен изстрел? Аз планирам всичко, което върша — абсолютно всичко, вие го знаете, знаете, че правя така, — но не и с нея. Исках да го изрека. И ми стана приятно.

А тя промълви:

— Наистина ли?

Уверих я, че го казвам искрено. Разбира се, че беше така. Но след това тя се умълча. Усетих как се отдръпва. А не е типично за нея. Тя е като отворена книга, помните ли? И ето я внезапно заключена в себе си, сдържана. За пръв път забелязвам ранимост в погледа ѝ. Пренесох я в ситуация, в която не се чувстваше комфортно. Не знаех какво да направя. Чудех се дали не допуснах огромна грешка. Питах се дали да не се извиня. Но би било крайно нелогично да се извиниш на някого, задето си го нарекъл специален. После в главата ми запрепускаха какви ли не мисли: „Това ще извади наяве липсата ти на опит, Греъм“ или „Така само доказа, че подобни връзки не са за теб“, но след това, вместо да продължа да седя вцепенено или да се върна към пресметливия си аз, доверих се на чувствата си и заговорих чистосърдечно:

— Да не би да казах нещо, с което те обидих?

Очите ѝ се напълниха със сълзи и първоначално реших, че ще се опита да замаже нещата с някакъв съвсем обикновен отговор, но ето какво ми каза всъщност — беше по-скоро шепот, лицата ни почти се докосваха.

— Ако е искрено, тогава ще ти се отдам. Наистина. Готова съм да го направя. Но само, при условие че и ти ми се отдадеш. В случай че не ти е възможно, няма нищо. Но аз съм готова да го направя, ако и ти го искаш.

„Ще ти се отдам“. Това бяха думите ѝ!

Нямах… нямах представа какво да отговоря. В този момент я целунах и вероятно тя прие това за отговор или ми даде време да взема решение. Но на мен не ми е нужно време, за да реша. Мери, аз искам да ти се отдам. Искам да ти се отдам по-силно, отколкото някога би могла да си представиш. Искам да бъда в ръцете ти, те да отворят всички заключени вратички в мен и да ти се разкрия. Искам ти да бъдеш единственият човек на света, който знае всичко за мен. Не разбираш ли? Открай време копнея за това. То е едничкото ми желание.