Том Грейс - Зловеща паяжина

— А нещо от Джурасик парк? — попита Килкъни.

Сътън завъртя очи. Ненавиждаше прякора, с който Килкъни наричаше изчезващите и застрашени видове в базата данни.

— Получихме първите проби, през следващите месеци се очакват още. Съжалявам, че трябва да го кажа, но нямаме от тиранозавър.

— Така или иначе, не стават за домашни любимци — добави Иймс. — Май ще си останем с кучетата.

Килкъни погледна часовника си.

— Господа, благодаря ви за новините. А сега имам малка изненада за вас.

Видеомониторът на стената — последна дума на техниката — светеше в синьо. След миг се появиха няколко пиксела от някакъв образ — като разбъркани парчета от пъзел, който се опитваше да се сглоби сам. Образът примигна веднъж и изпълни екрана. Сателитната връзка с LV-станцията бе осъществена.

— Поздрави от живописното езеро Восток — приветства ги Недра от екрана. Колинс седеше до нея. — Какво става в нормалния свят?

— Студено е, даже вали сняг — отговори Килкъни.

— Бедничките — подсмихна се Недра. — Тук е прекрасно утро. Слънцето грее, всъщност то си грее постоянно и е приятно хладно — минус четиридесет и два градуса.

— Искаш ли да се сменим? — подметна Колинс.

— Няма начин — намеси се Иймс. — И тук умирам от студ. Изобщо не разбирам как издържате там.

— Всъщност е доста приятно — отвърна Недра. — Дори успях да хвана чудесен тен.

Тя завъртя стола си, смъкна леко клина си и откри загорялото си бедро. Колинс се засмя на смутените изражения на тримата мъже в Ан Арбър.

— Правите си слънчеви бани на Южния полюс?! — възкликна Килкъни.

— Май много се задържаха там, Нолън — обади се Иймс. — Я звънни на НАСА да ги изтеглят колкото е възможно по-бързо.

— Когато няма вятър, слънцето нагрява, нагрява — обясни Недра. — Като да караш ски през пролетта в Тахо.

— Стига сме говорили празни приказки — намеси се Иймс. — Какво ще донесете у дома?

— Надяваме се да не е някое сувенирче — добави Сътън.

— О, със сигурност — обеща Колинс, — като се има предвид колко сте инвестирали в този проект.

Недра погледна право в Иймс и Сътън.

— Животът, който разцъфтява в езерото Восток, надхвърля всичките ни очаквания. Разполагаме с прекрасни проби, върху които ще можете да се поизпотите. От Лабораторията за реактивна тяга изпратиха ли ви снимките?

— Да, току-що ги получихме — отвърна Килкъни и плъзна една папка към Иймс и Сътън.

— Господи, невероятно е — възкликна Иймс и пръсна гланцираните снимки по масата.

— Кусто би се гордял с тях — съгласи се Килкъни.

— Натоварихме последните проби и криоботът е на път към повърхността — съобщи Колинс. — Както се вижда на снимките, долу има доста странни неща, а ние сме още в началото на изследването на езерото. Надяваме се, че можем да разчитаме на подкрепата на „ЮДжийн“ и занапред.

— Сигурен съм, че щом анализираме първите проби, няма да има проблем да се осигурят средства за по-обстойно проучване на езерото Восток — заяви Килкъни. — След като НАСА съобщи за проекта през декември, получих обаждания от няколко фармацевтични компании. Предлагат милиони, за да зърнат пробите ви.

— С Лойд увеличихме честотата на сканиране на нашите секвентори — обяви Иймс. — В зависимост от големината на генома не би трябвало да отнеме повече от няколко седмици, за да декодираме материалите ви.

— А в момента работим над още няколко подобрения, за да направим този процес още по-бърз — добави Сътън.

— Ще бъда още по-щастлива, ако можете да направите оборудването си по-леко и по-компактно — каза Недра. — Както знаете, в сондата, която ще лети за Европа, няма да има много място.

— Ще направим каквото можем — увери я Сътън.

— Докато вие двамата прибирате криобота и приготвяте багажа си за пътуването към вкъщи, аз ще дойда на юг, за да ви прибера — заяви Килкъни.

— Какво? Ще дойдеш тук? — попита Колинс невярващо.

— Да, изникна нещо и от Националната научна фондация се съгласиха да ме качат на един от техните самолети. Ако всичко върви по план, ще почукам на вратата ви след няколко седмици.

Образът на монитора на стената започна да се разпада.

— Явно времето ни свърши — рече Килкъни — Ще се видим скоро.

Колинс и жена му помахаха за довиждане, после образът се разкъса и екранът отново стана безизразно син. Килкъни изключи монитора.

— Не всеки ден можеш да си поговориш с някой от Южния полюс.

— Тези снимки са удивителни — каза Сътън — Не мисля, че някога съм виждал нещо подобно.