Том Грейс - Зловеща паяжина

— Да набележим курс към следващата зона за изследване.

Носът на хидробота се устреми надолу в плавно спускане към дъното. Водата в горните нива на езерото Восток беше кристалночиста — нямаше вятър, течения или приливи, които да вдигнат мътилка. През първите неколкостотин фута от спускането си хидроботът беше отчел незначителни разлики в температурата.

— Мисля, че виждам нещо — каза Колинс, когато хидроботът навлезе в набелязаната за изследване област. Тук водата беше сиво-черна мътилка. — Видимостта пада.

Недра хвърли поглед над рамото на мъжа си:

— Къде е дъното?

— Дълбокомерът отчита още седемдесет и пет фута вода надолу. Доста по-дълбоко, отколкото е наоколо. Може би има разлом в дъното. Мътилката изглежда по-гъста. Мисля, че открихме гейзер.

Щом хидроботът стигна мътилката, Колинс забави спускането му.

— Температурата се покачва.

— Да го задържим тук и да вземем проба.

От носа на хидробота изникна малка пипета. Помпата засмука малко вода в стерилна капсула. След като капсулата бъдеше запечатана, системата за взимане на проби се почистваше и пипетата се прибираше.

— По дяволите, иска ми се да имахме лабораторно оборудване, за да разберем открили ли сме нещо живо.

— Е, налага се да почакаме. Ще научим, като се приберем вкъщи.

Колинс възобнови спускането. Шестнайсет фута по-надолу водата пред камерите стана значително по-чиста. Светлините на хидробота пронизаха плътен облак прашинки, увиснал над дъното. Частиците просветваха в мощния лъч бяла светлина.

— Ще го задържа на трийсет фута над дъното, за да поразгледаме наоколо — каза Колинс. — Температурата на водата сега е към двадесет и четири градуса.

— Сякаш сме в кълбо от сняг.

— Само дето това не са снежинки, а вулканична пепел.

Колинс придвижи хидробота напред, за да огледа песъчливото дъно за някакъв признак, че на него съществува живот.

— Температурата на водата се покачва. Някъде тук трябва да има пукнатина.

— Ако я намериш, не приближавай хидробота прекалено, че ще изпържиш електрониката — предупреди го Недра.

— Знам какво правя — сопна ѝ се Колинс.

Той спря хидробота и бавно го завъртя. На четиридесет и три градуса вдясно Колинс видя как струя частици се издига от грозна скална маса, щръкнала на дъното като счупен зъб на праисторически звяр. Пепелявосивият пейзаж около горещия извор беше осеян с бели петна.

— Боже! Дали е това, което си мисля? — попита Недра.

Колинс преглътна тежко, гърлото му внезапно пресъхна и се сви. Той поведе хидробота напред, като внимателно го плъзгаше към най-близкото поле дъгоцветна белота. Докато скъсяваше разстоянието, сред привидно безформената маса започнаха да се различават дълги и тънки нишковидни израстъци. Колинс спря хидробота точно на един фут над тях. Завъртането с помощните двигатели раздвижи водата и влакната се разлюляха, сякаш вятър минаваше през житно поле. Малки прозрачни същества, подобни на медузи, се стрелнаха пред светлините на хидробота.

— Май засега ще минем и без лабораторно оборудване — каза Недра смаяно.

Колинс не можеше да откъсне очи от екрана.

— Изпратете съобщение на Лабораторията за реактивна тяга: Езерото Восток е живо.

25 януари

Ан Арбър, Мичиган

— Кафето вътре става ли за пиене? — попита Нолън Килкъни, докато вървяха към главната заседателна зала.

Лорета Куин, изпълнителен асистент на председателя на Мичиганския консорциум за приложни изследвания, вдигна очи от писмото, което преглеждаше, и му се сопна:

— Това да не ти е „Старбъкс“?

— Не, но това е идея. Ще поговоря с шефа да им отпусне малко място тук. Може да излезе добър начин да се изкарат допълнителни приходи.

— Да не си посмял, Нолън. Доколкото познавам баща ти, може да реши, че идеята е чудесна, и да ме уреди с машина за капучино до факса. Има кана с прясно кафе на масата и… — Куин погледна бележките си. — Сателитният прозорец се отваря в четири и четиридесет и пет — имаш само десет минути ефирно време.

— Благодаря, Лорета.

Като влезе в заседателната зала, Килкъни остави папките и бележника си на гранитната маса и си наля кафе в една от тъмносините чаши с логото на консорциума. Навън снегът продължаваше да се трупа и дърветата около сградата се превръщаха в бели привидения.

В едната от папките, които Килкъни бе донесъл, имаше текущи финансови прогнози за биотехнологичната фирма „ЮДжийн“. Мичиганският консорциум за приложни изследвания беше отпуснал няколко милиона долара рискова инвестиция в замяна на голям дял от компанията. Тази инвестиция започна да носи първите си дивиденти, когато Килкъни уреди като по ноти първоначалните публични търгове на „ЮДжийн“ на Уолстрийт, нещо, което го беше направило милионер.