Том Грейс - Зловеща паяжина

Той постави куфарчето на масата на мъжете и го отвори. Беше пълно със спретнати пачки американски двадесетдоларови банкноти.

— За мен беше удоволствие да работя с вас — каза Дюрок и се ръкува с работниците, които вдигнаха наздравица в негова чест. Един от тях измъкна поочукана китара и започна да свири — бяха богати и имаха право да празнуват. Дюрок се усмихна и напусна малкото празненство, което се очертаваше да премине в див запой.

Когато стигна до хеликоптера, Албрет вече беше натоварил екипировката и перките се въртяха. Дюрок сложи тъмни авиаторски очила и седна на мястото за пътника. Албрет провери уредите и включи двата турбинни двигателя.

Докато хеликоптерът прелиташе над дърветата и се отдалечаваше от пистата, Дюрок въведе команда в бордовия компютър, която активира серия пулсации на определена честота. След секунда тънкият слой пластичен експлозив на дъното на куфарчето се взриви.

Петимата хондурасци нямаха време да усетят изгарящата топлина на експлозията или парчетата разкъсан метал от куфарчето. Всичко в радиус от петдесет фута около тях изчезна в огнено кълбо, което изпепели лагера. Взривът издълба кратер, дълбок десет фута и широк двайсет.

Хеликоптерът увеличи скоростта. Беше се отправил към Тегусигалпа, където Дюрок и Албрет щяха да се прехвърлят на частен свръхзвуков самолет за Аржентина.

24 януари,

LV-изследователска станция,

Антарктида

Колинс не беше виждал такова небе — ясносиньо, окъпано в най-ослепителната бяла светлина. Силно компресираните ледени кристали по платото на глетчера грееха като слънце. Ако не бяха очилата с жълти лещи, които Колинс носеше, снежната слепота щеше да го порази в мига, в който излезе от станцията. Оттук, на по-малко от седемстотин мили от Южния полюс, той виждаше как слънцето описва още една безкрайна елипса в небето. Безкраен ден.

Щрак.

Ансел Адамс 2 2 Американски фотограф (1902-1984), известен с черно-белите си снимки на Американската пустош. — Б.пр. би сътворил чудеса тук, помисли си Колинс, докато настройваше светочувствителността на фотоапарата си.

Днес вятърът, температурата и небето се бяха съюзили, за да създадат една от най-редките и най-пленителните гледки на света: пархелийните кръгове. Слънчевата светлина, пречупена от летящи из въздуха ледени кристали, създаваше илюзията за светещи ореоли, дъги и пламтящи параболи в небето. Колинс преброи двайсет различни формации, танцуващи около слънцето.

Щрак.

Тук, на най-южния континент, разстоянието беше просто една илюзия, като в картина на сюрреалист. Смяташе се, че неземният облик на това място се дължи в равна степен на екстремните температури, надморска височина и липса на живот. За петдесет години измервания руснаците от изследователската станция „Восток“ — най-близките съседи на Колинс, само на някакви си четиридесет мили на юг — бяха определили амплитудата на температурата между -40 градуса и -90 градуса по Целзий.

Доволен, че е успял да направи поне една прилична снимка от тази позиция, Колинс премести камерата си от другата страна на станцията. LV-станцията беше дом както за него, така и за жена му Недра от ноември насам — сглобяемите ѝ модули бяха изработени в САЩ по подобие на базата, която НАСА бе разработила за Марс. В центъра на комплекса имаше ниска кула, увенчана с купол. Около него, под формата на кръст се издигаха четири цилиндрични модула — всеки с размерите на товарен вагон. В тях бяха изследователските лаборатории, помещенията за екипа, енергийните и поддържащите системи, както и складовата част.

Слоят глетчерен лед под LV-станцията се издигаше на 11 500 фута над морското равнище. Благодарение на катабатичния леден вятър, който нахлуваше от близките възвишения, тук въздухът бе дори по-разреден, отколкото на което и да е друго място със същата надморска височина. Този вятър носеше беден на кислород въздух от горната част на атмосферата. Когато пристигнаха тук, Колинс и жена му трябваше да се аклиматизират в продължение на няколко дни и все още се пазеха от пренатоварване.

Колинс бе напълно съгласен, че температурата и надморската височина тук са екстремни, но не смяташе, че това място е лишено от живот. Той, както и някои други учени, се опитваше да обори това твърдение. До втората половина на двадесети век енергията на слънчевата светлина се смяташе за определяща за възникването на живота, но по-късно бяха открити форми на живот и в най-дълбоките недра на океана. Бяха открити колонии микроорганизми, които не само живееха, но и процъфтяваха в свръхгорещите минерални води на гейзерите и хидротермалните кухини — смъртоносна среда за повечето форми на живот на Земята. Това накара учените да преразгледат схващанията си за условията, при които може да се зароди живот. Животът се беше оказал много по-упорит, отколкото предполагаха. Той като че ли имаше нужда само от три неща: топлина, минерали и течна вода.