Том Грейс - Зловеща паяжина

— Не — отвърна Кун. — Всичко мина по план. Самолетите са в отлично състояние.

— Добре. Очаквам, че през следващите дни ще се заемете заедно с хората ми с подготовката за мисията.

— Разбира се, но точно сега сме поизгладнели и се нуждаем от почивка.

— Осигурихме ви палатки. — Дюрок махна на един мургав мъж в маскировъчни дрехи да се приближи и добави: — Това е дясната ми ръка, Леон Албрет. Леон, покажи на командира и хората му къде да се настанят. После ги заведи до походната столова и се погрижи да бъдат нахранени добре.

— Да, сър.

След като приключи с вечерята, Кун излезе от столовата и се отправи към самолетите. Те вече бяха скрити под навес от вертикални пръти, греди и дъски. Наблизо ръмжеше дизелов генератор, който захранваше лампите, окачени по скелето. Над него се извисяваха високи колове, които придържаха огромно камуфлажно платно. То не само прикриваше самолетите, но и щеше да предпазва алуминиевата им обшивка от жаркото слънце.

Дюрок стоеше до „Ледената кралица“ и наблюдаваше как работниците изстъргват внимателно боята и опознавателните знаци на самолета.

— Хората ви действат доста експедитивно — каза Кун.

— За това им се плаща — отвърна кратко Дюрок.

— Дали са наясно какво точно правят? Да не го потрошат.

— И те, също като вас, са наети заради уменията им. Това не са първите самолети, които прекръстват.

— Ужасно е — отбеляза Холанд. — Да я гледаш така префасонирана, сякаш е от въздушните сили, и то гвардейска единица.

Кун само кимна. Изучаваше новата окраска на своята любима. За два дни хондурасците я бяха изстъргали до гол метал и червено-черните опознавателни знаци и сексапилният ѝ портрет бяха изчезнали. На тяхно място се бяха появили отличителните знаци на самолет от военновъздушните сили и сега опашката и крилете ѝ бяха боядисани в оранжево по края. „Ледената кралица“ и „Полярният Пит“ бяха прекръстени на „Скайър-98“ и „Скайър-99“ — самолети понастоящем зачислени към подразделението на Националната гвардия, което беше поело антарктическата мисия от военните.

— Толкова ли е ужасно, че да откажеш парите на Дюрок? — попита Кун.

— Не, по дяволите. Просто мразя да летя под фалшиво знаме.

— Няма значение каква ѝ е дрешката, нали отдолу си е пак старото гадже.

— И все пак изглежда потресаващо зле — продължи да се тюхка Холанд. — Отиде ѝ чарът.

— Може би — поклати глава Кун. — Но за първи път в историята на VXE-6 ще сме наистина верни на прякора си.

Дюрок, Албрет и останалите от двата летателни екипажа излязоха от лагера и се отправиха към Кун и Холанд.

— Командире, готов ли е самолетът ви за полет? — попита Дюрок.

— Да, сър — отговори Кун. — Резервоарите са пълни, а и вашите бояджии май не са строшили нищо.

— Добре. — Дюрок кимна на Албрет, който подаде по един плик на Кун и Холанд. — Тук са летателният план и последните доклади за времето.

Кун отвори своя и разгледа маршрута. От Хондурас самолетите щяха да прелетят над тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка, като щяха да кацат на отдалечени писти за почивка и презареждане с гориво. Последният етап от полета предвиждаше преход от южната част на Чили до Аржентина.

— Ще се видим в Рио Гайегос — каза Дюрок. — Там ще качим хората и екипировката. Въпроси?

— Няма — каза Кун, подаде му ръка и добави: — Ще се видим в Аржентина.

Дюрок стоеше близо до хеликоптера и наблюдаваше излитането на двата LC-130. Те описаха кръг над скритата в джунглата писта и се устремиха на юг, към тихоокеанското крайбрежие. За Дюрок откриването на тези уникални самолети и екипажите, способни да летят с тях, бе едно от най-големите предизвикателства в цялото начинание и сега той се наслаждаваше на успеха си. Всичко се развиваше според плана, но предстоеше още много работа, а и рискът нещата да се объркат беше голям.

— Работниците чакат в походната столова, както наредихте — докладва Албрет. — Нямат търпение да си получат парите.

— Сигурно.

Дюрок отвори багажното отделение на един „Бел 427“, извади оттам куфарче „Халибъртън“ и нареди:

— Качи останалата екипировка на борда, докато свърша тук.

Албрет кимна и се отдалечи, а Дюрок тръгна към най-голямата палатка в лагера. Там го чакаха петимата хондурасци, смееха се и пиеха студената бира, която им бе сервирана. Когато Дюрок влезе, всички се извърнаха към него.

— Господа — започна той на испански. — Искам да ви благодаря за отличната работа. Тук са петстотин хиляди щатски долара, както се разбрахме.