Том Грейс - Зловеща паяжина

— Телефоните и инсталацията са монтирани — отговори Грин. — Ние ли осигуряваме компютърния ви хардуер?

— Не, но ще ви уведомя, когато оборудването ми пристигне.

Грин забеляза, че Тао разглежда татуировката на лявата му предмишница — Пан, яхнал полумесец и разпръскващ вълшебен прах.

— Харесва ли ви татуировката ми? — попита Грин и обърна ръката си, за да ѝ даде възможност да я види по-добре.

— Не съм голям почитател на подобен вид украси. Има ли някакъв смисъл в това, или е резултат от пиянски облог?

— Беше подарък от жена ми и за мен е от огромно значение — отговори Грин, гласът му беше хладен и твърд. — Напомня ми, че в света все още има магия, въпреки усилията на всички, които се опитват да премахнат забавленията.

Малко стресната, Тао срещна погледа на компютърния гуру на консорциума, но не си позволи да го предизвиква повече. Килкъни се зачуди що за човек би пожелал да се държи враждебно с толкова мил и любезен тип като Грин.

— Мисля, че отнехме достатъчно от времето на Грин, Роксан — каза той. — Да продължаваме ли?

— Да — отвърна тя ледено.

Тя се обърна към коридора, а Грин хвърли объркан поглед на Килкъни, сякаш питаше: „Какъв ѝ е проблемът?“ Килкъни сви рамене — честно казано, нямаше никаква представа. Грин се завъртя на пети и се отправи към конзолата в средата на стаята.

— Късмет — пожела той на Килкъни, който последва Тао.

— Какво имаше предвид, когато ти пожела късмет? — попита Тао. — Надявам се, че все пак е надраснал характерното за пуберите недоверие към противоположния пол.

— Просто ти пожела късмет в работата ти тук — излъга Килкъни. — Твоят кабинет е следващият вдясно.

До вратата имаше табела с логото на „Qi“. Килкъни отвори и направи път на Тао да влезе. Стаята беше празна. Имаше телефон, сложен на пода. Тао отиде до прозореца и се загледа в бавно падащия сняг.

— Ако искаш, мога временно да ти намеря някакви мебели, докато се устроиш — предложи Килкъни.

— Благодаря — отвърна Тао, без да се обръща.

Килкъни затвори вратата и се приближи до нея.

— Когато говорихме с Барнет миналата седмица, той ми спомена, че ще те изпрати. Искаш ли да обсъдим правилата на играта?

Тао се обърна рязко и каза:

— Структурата на нашата работна връзка е много проста — аз съм твоят началник. Аз командвам парада.

— А не.

Очите на Тао се присвиха.

— Не?

— Точно така, Роксан, казах не. Не можеш да ме командваш. Аз не съм агент. Не работя за теб или за ЦРУ. Когато сметна, че съм намерил нещо, което е от интерес за ЦРУ, ще ти го предавам. Затова си тук.

— Изглежда, имаш прекалено високо самомнение за ценността, която представляваш за ЦРУ.

— Бих казал, че мнението ми е основано на честно формирана пазарна цена, но ако искаш нечие друго, просто попитай Барнет.

Тао го изгледа смразяващо и Килкъни усети, че е засегнал болезнена тема. Тя не изпитваше лична неприязън към него, просто не харесваше новото си назначение.

— Не си се съгласила доброволно да дойдеш тук, нали? — попита Килкъни.

— Не — отговори Тао с горчивина. — Кой нормален човек би го сторил? Бях оперативен агент в продължение на седем години, а сега ме изпращат в северозападно университетско градче да пиша доклади.

— Барнет те е избрал за задачата заради оперативните ти способности, а не заради умението ти да пишеш на компютър.

— Моля?

— Прекарала си последната седмица в Калифорния, за да се обучаваш как да работиш с рискови инвестиции, нали?

— Да.

— Добре, защото тук ще се занимаваш предимно с това.

— И с още какво? С подреждане на папки?

— Барнет ме помоли да ти обясня, когато останем насаме.

И Килкъни ѝ обясни всичко за атаката над LV-станцията, за усилието да издири и извади доказателствата от застиналата под леда машина и за пътуването му обратно до вкъщи през Москва.

— Знаеш ли нещо повече за този търговец на оръжия? — попита Тао.

— Барнет е чувал за Агабашян — отговори Килкъни — и е изпратил хора да го издирят.

— Значи засега чакаме.

— Другата следа, която искам да проверя, са самолетите. Майорът, който командваше операцията, беше сигурен, че става въпрос за клас „Херкулес“, но без идентификационната пластина на самолета не може да го докаже. Знаеш ли, че над шестдесет страни имат C-130 и повечето от тези самолети все още се използват.

— Което значи, че ще е трудно, ако не и невъзможно да открием откъде са дошли летелите над Антарктида?

— Може би. Но нас ни интересува модел LC-130. Според пилотите, които сега летят на тях, не е особено лесно да приземиш толкова голям самолет на леда. Пък и „Локхийд“ са построили само няколко такива самолета, а САЩ са единствената страна, която ги използва. Тъй като няма много такива самолети, не може да има и много опитни екипажи, които да ги управляват.