Том Грейс - Зловеща паяжина

— Какво имаш предвид? — попита Тао.

— Хората, които стоят зад нападението, биха могли да вземат C-130 и да го модифицират, съответно да обучат екипаж, но всичко това би отнело много време.

— Каква е алтернативата?

— Да се наемат два опитни екипажа и да се намерят отнякъде два истински LC-130. Флотът е имал ескадрила от тези самолети, която е летяла над Антарктида. Била е разформирована преди няколко години, но пилотите не са се изпарили.

— А самолетите?

— Имам някои предположения, но ще трябва да се отиде до Уако и Туксон, за да се провери. Това е истинската причина Барнет да те изпрати тук. Може да не е бляскава като предишната ти работа, но определено е важна.

— Предишната ми работа може да се определи по много начини, но не и като бляскава.

5 март,

Уако, Тексас

Килкъни и Тао взеха директен полет от Детройт до Далас, после хванаха самолет на „Американ Игъл“ за последната част от пътуването си към Уако. Само двама бизнесмени се качиха на задвижвания от два турбодвигателя самолет за краткия полет. И двамата седнаха отпред, няколко реда пред Килкъни и Тао.

Тао отвори пакета, който ѝ донесе куриер при пристигането им на международното летище „Далас-Форт Уърт“, и извади две калъфчета с лични документи и страница с информация за връзката.

— Вземи. — Тя подаде на Килкъни един от калъфите. Вътре имаше карта на ФБР с неговото име и снимка.

Той се приведе леко към нея и попита:

— Няма ли приятелчетата от ФБР да се ядосат, че се представяме за техни агенти?

— Щом не го знаят, няма и как да се ядосат — отвърна Тао с бегла усмивка, докато проверяваше фалшивите си документи. — Ще свършат работа.

Тя затвори калъфа и се обърна към Килкъни.

— Управлението има спогодба за такива случаи, стига да не злоупотребяваме с привилегиите.

— Или да не навлечем лоша слава на ФБР.

— Бързо схващаш. Версията за прикритието ни не е много далече от истината. Ти и аз разследваме доклад, в който се твърди, че два самолета липсват от правителствения инвентар.

— Явно имаш опит в тези игри. Ще се опитам да те следвам.

— В такъв случай ще се разбираме прекрасно — каза Тао.

Самолетът се спусна от безоблачното небе и се насочи към окръжното летище на Уако. Вече беше късен следобед. След като взеха багажа си, Килкъни и Тао наеха кола и се отправиха към отсрещната страна на летището. В голямата оградена област се помещаваха огромните бели хангари на „Самолетни интеграционни системи «Райтеон».“

Килкъни спря форда пред главния портал. Пазачка в синя униформа отвори прозорчето, приведе се леко напред и попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Ние сме от ФБР — представи се Килкъни и ѝ подаде фалшивите документи.

Любезността бързо се превърна в тревожна подозрителност.

— Каква е целта на посещението ви?

Тао хвърли поглед на информацията, която беше получила с документите.

— Тук сме, за да се срещнем с мениджър на СИС на име Дейвид Бойър. Във връзка с някои самолети, които са преоборудвани. И не, нямаме насрочена среща.

— Изчакайте — каза жената и затвори прозорчето.

Тя позвъни на някого от началниците си, за да докладва, като поглеждаше нервно към Килкъни и Тао. След няколко минути от другата страна на портала се появи малка бяла кола, която направи остър завой и паркира. Пълен мъж в кафяви панталони и синьо яке слезе от нея и тръгна към тях.

— Добър ден — поздрави любезно той. — Може ли да видя документите ви?

Килкъни и Тао му подадоха картите си. Мъжът ги прегледа внимателно, после извади мобилен телефон. Отстъпи крачка назад, докато чакаше да му отговорят, после продиктува информацията от документите им. Капка пот се стече по врата на Килкъни, докато чакаха. Тао изобщо не беше притеснена.

Мъжът благодари на онзи, с когото говореше, затвори телефона и се върна при форда.

— Съжалявам за забавянето — каза той и им върна документите. — Но трябва да проверяваме, нали разбирате.

— Разбира се — отговори Килкъни приветливо.

— Ако ме последвате, ще ви заведа до хангара, където се правят модификациите.

Шефът по сигурността даде знак на пазача да отвори вратата и ги покани да го последват из комплекса. Спря до една от сградите и Килкъни паркира до него.

— Оттук — каза шефът по сигурността, прекара идентификационната си карта през магнитен четец и отвори вратата.

Хангарът за модифициране се простираше на площ от повече от осемдесет и четири хиляди квадратни фута и беше почти празен.