Том Грейс - Зловеща паяжина

— Значи съм само научна кукличка? — пошегува се Сиуик.

— Не — отвърна Иймс сериозно. — „Кукличка“ загатва, че не си умна, а това далеч не е така. Определението е „учена палавница“.

— Наистина трябва да си направиш собствен календар — намеси се Сътън. — На всеки месец да си в различно, разкриващо това-онова лабораторно облекло.

— Отсега виждам корицата — аз само по медала от Нобеловата си награда. — Сиуик се изпъчи и присви съблазнително устни.

Иймс и Сътън се засмяха.

— Оз, сериозно, благодаря ти, че ме накара да го направя — каза младата жена.

— За мен беше удоволствие.

Сиуик погледна часовника си.

— Ще отида да се обадя на съпруга си. Той ще се гордее с мен.

— Задължително, иначе ще си има работа с мен. Предай му, че съм го казал.

Сиуик се засмя, взе куфарчето си и излезе от стаята все още безумно щастлива от триумфа си. В това време един мъж в скъп костюм се приближи към събеседниците ѝ.

— Добър вечер, господа. Отвън ни чака кола, само трябва да ме последвате.

— Кола? По какъв случай? — попита Иймс.

— Имате уговорка за тази вечер с моя работодател, Шарл Лафит — поясни той само за да срещне обърканото изражение на Иймс. — Уговорката беше направена миналата седмица.

— Лойд, знаеш ли за какво говори този човек? — попита Иймс, изненадата му бързо прерастваше в подозрение.

Сътън кимна умърлушено.

— Приех поканата от името на двама ни.

— Защо? Знаеш какво иска и си наясно какво мисля за евентуална продажба на компанията.

— Да, знам. И се извинявам, че ти го сервирах така, но „ЮДжийн“ сега е публична компания и независимо дали ни харесва или не, трябва да оправдаем доверието на нашите акционери, като поне изслушваме предложенията, които ни се отправят. „Виеложик“ е голям играч с дълбоки джобове и ми се ще да чуя какво има да ни каже Лафит.

— Е, хубаво… — Иймс се обърна към изтупания пратеник. — От свое име приемам любезната покана на господин Лафит.

— Отлично, последвайте ме, господа.

Излязоха пред конферентния център, където ги очакваше шофьор, застанал пред тъмносин мерцедес „Гард“ C-50. Мъжът ги откара до Сентрал Парк Уест и там спря пред висока каменна сграда, която гледаше към парка.

Облечен в униформа портиер ги поздрави и след като бяха проверени от охраната във фоайето, Иймс и Сътън се качиха в асансьор с доста футуристичен вид. Слязоха на горния етаж и се озоваха в облицована с дърво зала с мраморен под и кристален полилей. Пред тях се отвори огромна махагонова врата. Появи се един иконом, който поздрави:

— Добър вечер, господа. Може ли да взема палтата ви?

— Разбира се — отвърна Сътън.

— Мосю Лафит ви очаква в салона. Оттук, ако обичате.

Икономът ги преведе през къс коридор в пищно двуетажно помещение, увенчано с малък купол, изографисан с майсторска репродукция на „Създаването на човека“ на Микеланджело.

— Поразително, n’est ce pas 5 5 N’est ce pas (фр.) — нали. — Б.пр. ? — чу се плътен баритон.

— Наистина — отвърна Иймс и се обърна към домакина.

Шарл Лафит стоеше близо до един от украсените френски прозорци по източната стена. От тях се откриваше прекрасен изглед към Сентрал парк.

— Тази фреска ми е особено любима. Очарова ме жестът на Бог, протегнал ръка към човека — а между тях искрата на живота.

Лафит излезе от сенките. Беше със среден ръст и телосложение. Най-отличителната му черта беше изпитото, ъгловато лице, увенчано с лъщящ и лишен от коса скалп. Според слуховете и обръснатата глава, и кариерата му в биотехнологиите бяха резултат от борбата му с левкемията в тийнейджърска възраст. През всичките трийсет и осем години оттогава той бе избрал да остане плешив, сякаш да си напомня за крехкостта на човешкото тяло.

— Опитвам се да оставя тази стая сама да се разкрие — обясни Лафит, докато се приближаваше бавно към тях, с ръце, стиснати зад гърба. — Кой знае защо ми се струва, че ефектът ще се намали, ако стоя в средата ѝ, когато някой влиза тук за пръв път.

— Не съм архитект — каза Сътън. — Но трябва да призная, че наистина е впечатляващо.

— Merci. Радвам се, че приехте поканата ми.

— Благодаря ви, че я отправихте — отговори Иймс, докато се здрависваха. — Слушал съм много за вашите вечери.

— Обичам приятната храна и стимулиращият разговор.

Дребна жена в семпла черна рокля мина през арката в далечния край на салона, токчетата на обувките ѝ „Маноло Бланик“ потракваха леко по паркета. Носеше сребърна огърлица и подходящи обици, а дългата ѝ червена коса се спускаше на красиви букли по раменете ѝ.