Том Грейс - Зловеща паяжина

— Покажи пътя на полета до целта.

В отговор на командата компютърът изчисли разстоянието по права линия от сегашната му позиция до известните координати на LV-станцията и проектира жълта линия на дисплея, която нагледно показваше най-прекия път на полета. Въображаемата линия, която се актуализираше няколко пъти на секунда, сякаш тръгваше от гърдите на Килкъни и стигаше до точка на няколко мили разстояние.

Той се протегна, стисна контролните ръкохватки, определящи дължината на дясната и лявата свръзка, и дръпна, за да освободи спирачките. Планиращият парашут се изстреля напред готов за летене и започна да набира скорост. Формата на купола позволяваше на Килкъни да направлява полета си с голяма точност. При подходящ вятър можеше да остане във въздуха с часове. Под него набръчканото море от белота се разпростираше във всяка посока, докъдето поглед стигаше.

— Целта е прехваната.

— Огън — заповяда Дюрок.

Нова линия се появи пред Килкъни. Тази беше бяла и се издигаше от LV-станцията.

— Какво, по дяволите…? — изръмжа Килкъни, когато осъзна, че вижда изстрелването на ракета земя-въздух.

— Включи комуникациите — изкомандва той. — Леден скок едно до Скайър девет осем. Предприемете маневра за избягване! Към вас лети ракета! Повтарям, към вас лети ракета! Чувате ли ме? Край.

Пращенето на обратната връзка го оглуши. Едва доловим под електронния шум, се чу гласът на пилота на „Скайър-98“.

— Повторете отново, Леден скок едно. Не сме…

Ракетата се устреми със свръхзвукова скорост към топлината, излъчваща се от четирите двигателя „Алисън“, и се вряза в тромавия Херкулес. Удари третия двигател и взривната ѝ глава избухна. Нажежени метални отломки разкъсаха алуминиевото покритие на „Скайър-98“ и запалиха резервоарите на крилете.

— Прекъсни връзката — заповяда гневно Килкъни на компютъра. Обхватът на комуникационните му устройства беше твърде малък, за да стигне до друг, освен до хората, изстреляли ракетата. Дращенето, което изпълваше ушите му, изчезна мигновено.

Черен пушек бележеше мястото, където беше избухнал „Скайър-98“. Димни следи описваха пътя на горящите останки към земята — зловещи петна по иначе безупречното безкрайно синьо. Килкъни погледна към земята. Ярката жълта линия, отбелязваща направлението на полета, отново се появи на информационния дисплей.

Килкъни провери висотомера си, показваше 26 750 фута, и той изчисли, че разстоянието до ледената покривка долу е малко повече от 15 000 фута, почти три мили. Даваше си сметка, че при подемно-съпротивително съотношение от пет към едно може да се придвижи още около петнайсет мили напред, преди гравитацията да го свали на земята. Доколкото можеше да види, наоколо нямаше нищо освен безкрайна ледена пустиня.

— Проклет да съм, няма да умра тук! — зарече се Килкъни и даде поредната команда. — Изчисти направлението на полета.

Ярката жълта линия изчезна.

— Покажи картата.

Очертанията на Антарктида се появиха на информационния дисплей.

— Изображение на областта в радиус от трийсет мили от сегашната позиция. Покажи всички станции.

Образът на информационния дисплей сякаш се устреми към него — като невероятно ускорена версия на собственото му спускане — и спря на указаното увеличение. Появиха се две точки, по една от двете страни на кръста, който обозначаваше сегашната му позиция.

„Няма да отида там“, рече си Килкъни, докато гледаше дясната точка, над която пишеше LV.

Погледна към другата точка — над нея се четяха буквите ВОС — изследователската станция „Восток“.

Килкъни не знаеше много за руската изследователска станция, освен че е овехтяла и се поддържа с изключително изтънял бюджет. Замисли се за възможността руснаците да са свалили „Скайър-98“, но не можа да се сети за причина, достатъчно основателна, за да се опитат да започнат Трета световна война в Антарктида.

Наистина „тюленската кожа“ го предпазваше от измръзване, но нямаше нито храна, нито вода, а най-близкото американско съоръжение беше на неколкостотин мили оттук. Като се изключеше самоубийственият поход през цялата Антарктида, шансовете на Килкъни за оцеляване се свеждаха до една-единствена възможност.

— Изчисти картата — нареди Килкъни. — Промени крайната цел — станция „Восток“.

Компютърът изчисли ново направление на полета и го показа на информационния дисплей.

— Двадесет и пет мили до „Восток“ — би трябвало да успея да прелетя петнадесет от тях, но последните десет ще трябва да измина пеша.