Костюмът, наречен „тюленска кожа“ от компанията, която разработваше специални облекла за флота, използваше най-модерните защитни устройства за неутрализиране на електронни, химични и биологични заплахи, а освен това притежаваше и удивителна терморегулация. При лабораторните изпитания костюмът беше дал добри резултати, но бившият командващ офицер на Килкъни искаше да знае доколко ефективно ще действа в малко по-реални условия. Според Доусън Антарктида беше идеалното място да се провери дали „тюленската кожа“ може да поддържа стабилна телесната температура.
Двамата членове на екипажа в товарното се взираха изумено в Килкъни. И съвсем нормално, защото той се канеше да скочи от 35 000 фута височина и да се приземи с парашут на леда.
— Засичам самолет, който идва насам — обяви радарният оператор.
Съмнър Дюрок хвърли поглед към екрана на радара.
— Разстояние?
— Осемдесет километра.
— Продължавай да го следиш.
Това, което изкушаваше Килкъни да изпълни този скок, както и причината, поради която се съгласи да го направи, беше мястото. Антарктида беше единственият континент, над който не беше скачал с парашут. Само няколко души бяха опитвали подобно нещо и трима от тях бяха загубили ориентация поради височинна болест, не бяха успели да отворят парашутите си и се бяха устремили право към смъртта.
— Шейсет и пет километра и се приближава — провикна се радарният оператор.
— Всички системи готови ли са? — попита Дюрок.
— Всички системи са в пълна готовност.
— Добре. Нека се приближат още малко.
— Пет минути — обади се пилотът.
— Разбрано — отвърна Килкъни. — Включи насочващия маяк.
Гласово активиращият се компютър, привързан към гърдите му, започна да предава сигнал, по който самолетът щеше да го открие в случай на нужда.
— Получаваме силен сигнал — каза помощник-пилотът. — Всичко изглежда наред.
Килкъни направи последна проверка на шнуровете и раницата на парашутите. Потупа бедрото си и напипа закачения боен нож — застраховка, в случай че главният парашут не се отвореше и се наложеше бързо да се освободи от него, преди да отвори резервния.
— Включи измервателите — нареди Килкъни.
Пред него изплуваха графики с данни; лицевото стъкло на шлема служеше и като информационен дисплей.
Килкъни разгледа компактния образ, който изобразяваше посоката, височината, въздушната скорост, географската ширина и дължина — всички тези данни бяха събрани от съзвездието сателити за глобално позициониране, които обикаляха около планетата.
— Петдесет и пет километра и се приближава — докладва радарният оператор на Дюрок.
— Две минути — обади се пилотът. — Сержант Бомър, отворете вратата.
— Вратата се отваря — отговори Бомър.
Струя студен въздух нахлу с рев в товарното отделение и ниското ръмжене на херкулеса стана пронизително, докато пилотът намаляваше скоростта на 135 километра. Килкъни сграбчи стоманените осигурителни въжета и пристъпи към вратата.
— Извинете, сър — опита се да надвика рева на вятъра Бомър, — но защо го правите?
Килкъни се усмихна зад тъмното стъкло на визьора.
— Знаете ли какво означава ВМС, сержант?
— Не ви разбрах, сър?
— Времето за мислене свърши.
Червената предупредителна светлина угасна и светна зелено.
— Това са думите, според които трябва да се живее — извика Килкъни. — Ще се видим на земята.
Той скочи в турбулентната въздушна струя зад самолета и почти веднага усети внезапния тласък на ускорение, когато гравитацията го дръпна надолу. С разперени крака и ръце, той преплава през шестте хиляди фута свободно падане. Високомерът на информационния дисплей бързо отмерваше спускането му. Под него цифровият брояч сочеше скоростта, която наближаваше 140 мили в час.
Сърцето на Килкъни блъскаше в гърдите. Адреналинът нахлу в кръвта му, докато тялото му реагираше инстинктивно на неестественото усещане за падане. Почувства тъпото жилване на носещите се из въздуха частици лед, които се блъскаха в тялото му през „тюленската кожа“. За щастие новият чудодеен костюм на военноморските сили оправдаваше очакванията.
— Разстоянието до самолета е двадесет и пет километра.
— Прехванете целта — нареди Дюрок. Вдигна очи към лазурното синьо небе, опитваше се да открие самолета. Не можа да го види, но знаеше, че е там.
На 29 000 фута Килкъни дръпна шнура на главния си парашут. Погледна над дясното си рамо и видя как правоъгълното параболично платно се развива и издува. Информационният дисплей показваше височина от 27 500 фута, а въздушната му скорост беше почти нулева. Оглушителният рев на вятъра, съпътствал свободното му падане, изчезна и ушите на Килкъни се изпълниха със звънтяща тишина.
Читать дальше