Том Грейс - Зловеща паяжина

Облак пулверизиран сняг и ледени кристали изригна изпод широките ски на LC-130 и се издигна зад самолета като облак прах зад кола на черен път. Самолетът се плъзна по ледената писта и спря точно пред станцията. Пилотът го придвижи още по-наблизо, после го завъртя така, че задната рампа да застане към вратата.

Двигателите забавиха въртенето на витлата, но продължиха да работят — беше твърде студено, за да се рискува със спирането им. Докато Колинс се приближаваше към самолета, страничната врата се отвори и се превърна в стълба, по която слезе мъж, облечен в бял снежен костюм с качулка.

— Килкъни? — викна Колинс нетърпеливо.

Но това не беше Килкъни.

Дюрок се пресегна, сграбчи протегнатата ръка на посрещача си и го дръпна рязко. Колинс се препъна и залитна, като се опитваше да възстанови равновесието си. Нападателят се завъртя и стовари юмрук в слепоочието му, от удара очилата на Колинс изхвърчаха, той падна на колене, а Дюрок изви ръката му назад.

— Ако ми съдействате, ще оставя вас и жена ви живи — каза Дюрок и опря дулото на деветмилиметровия глок в бузата на Колинс. — Разбирате ли, господин Колинс?

Инженерът кимна безсилно, все още твърде замаян от удара. Повдигна леко глава и видя още петима мъже да излизат от самолета, всичките в бели маскировъчни костюми и въоръжени с автомати.

— Подсигурете станцията — нареди Дюрок.

Войниците се приближиха предпазливо, въпреки че не очакваха да срещнат съпротива. Докладите от разузнаването им твърдяха, че само Колинс и жена му обитават станцията.

— Недра — извика Колинс, когато войниците нахлуха през въздушния шлюз.

Дюрок го удари с пистолета по главата и инженерът се строполи в безсъзнание върху леда.

Четирима войници изкачиха витото стълбище към главното ниво, после се разделиха по двойки и тръгнаха да проверят коридорите. Петият държеше на прицел стълбището от въздушния шлюз.

— Филип? — извика Недра откъм кухнята.

Тя тъкмо беше напълнила отново чашата си с шампанско, когато иззад ъгъла през вратата влетя войник с насочен към нея автомат.

— Ръцете на главата! Веднага! — извика той.

Недра бавно остави бутилката на плота и постави ръце зад главата си.

— Хванах жената — съобщи войникът в микрофона, закачен на ухото му.

Дюрок се загледа в проснатото тяло на Колинс, докато изслушваше докладите на хората си в станцията. Погледна часовника си; по-малко от трийсет секунди бяха минали от излизането му от самолета, а станцията вече беше негова.

— Фуке, Кошен — каза Дюрок в малкия микрофон.

— Oui, командире — отговориха двамата мъже.

— Излезте заедно с жената. Затворете ги в спалните помещения за разпит.

Над главите им вторият LC-130 направи кръг над станцията и се сниши за приземяване. Дюрок се усмихна, беше доволен от развитието на мисията. Ако всичко продължаваше да върви според плановете му, никой нямаше и да разбере, че е бил тук.

31 януари

„Скайър-98“

— Остават десет минути — обяви ясният глас на пилота от високоговорителите, вградени в шлема на Килкъни.

В товарното отделение на LC-130 отекваше постоянното ниско бръмчене. Четирите масивни двигателя „Алисън“ на крилете биеха студения въздух с комбинираната подемна сила на петнайсет хиляди коня, впрегнати в общото усилие да удържат шестдесеттонния самолет във въздуха. „Скайър-98“ беше от Националната въздушна гвардия на Нюйоркското 109-о въздушнотранспортно крило. Това бе един от малкото специализирани тежкотоварни самолети, обслужващи някои от най-студените и далечни места на Земята. От октомври до март „Скайър-98“ сновеше непрестанно между Нова Зеландия и Антарктида.

Отделението на херкулеса беше празно, като се изключат Килкъни и двамата от екипажа, които стояха от двете страни на сервизната врата. И тримата дишаха с кислородни апарати, въздухът в разхерметизираното товарно помещение беше твърде разреден и студен на тази височина.

Присъствието на Килкъни на борда беше резултат от задействането на определени лостове. А с това се беше заел мъжът, оглавяващ специалните бойни звена на флота — бившият командващ офицер на Килкъни, контраадмирал Джак Доусън. Когато разбра за връзката на Килкъни с проекта на НАСА за езерото Восток, адмиралът използва значителното си влияние, за да добави тихомълком към списъка със задачи допълнително изпитание на оборудването с оглед нуждите на флота.

Килкъни съблече арктическото си яке и застана в центъра на празното отделение, за да се поразгрее. Матираният сив костюм, който покриваше тялото му като втора кожа, беше лек и тънък, подсилен на места с кевларени плочки.