Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

— Лично удуших последната жена, която ми попадна.

— Майната ти, шибан женомразец — сряза го Линда. — Дай да те видим…

БУМ!

Стените се разтресоха. От тавана се посипа прах.

Първата експлозия прозвуча приглушено на тази дълбочина.

Брат Енох погледна нагоре, сякаш можеше да види през четирите нива между него и външния свят.

Последва вторият взрив — онзи, който разруши купола на „Св. Петър“ — и един от монасите пристигна тичешком.

— Братко Енох! Някой току-що стреля по базиликата!

Енох замръзна за момент, докато осъзнае положението. После каза тихо:

— Не може да бъде. Ако е онзи, за когото си мисля, трябва да бягаме веднага, ако искаме да се измъкнем живи от това място. Вземете жените, но ако ни забавят дори за момент, застреляйте ги в главите и ги оставете.

Забързаха към асансьора — шестима монаси, Мей и Линда.

Натъпкаха се в кабината и поеха нагоре.

Вратата на асансьора се отвори…

… и бяха посрещнати от автоматична стрелба.

В гърдите на двама монаси моментално цъфнаха кървави дупки и те политнаха назад и се блъснаха в стената на асансьора.

Мей приклекна и се извърна, като закри главата и лицето си от стрелбата.

Когато се обърна да погледне отново, четиримата им похитители и сестра Линда бяха вдигнали ръце.

Пред тях стояха шестима войници с автомати и сиви униформи, със скрити зад непрозрачни визьори лица и предпазни слушалки на ушите.

— Моля ви! — извика брат Енох. — Ние не сме ваши врагове. Моля ви, не…

— Млъквай, монахо! — излая през маската си войникът, който стоеше пред останалите. — Засега ще живееш. Генерал Растор иска да говори с вас.

Мей и Линда заедно с четиримата оцелели монаси бяха изведени от Тайния архив в нефа на „Св. Петър“, или поне в онова, което беше оцеляло от него.

Останките от огромния купол на базиликата лежаха на пода на катедралата — гигантски парчета камък и стъкло, разхвърляни на купчини около балдахина, който също беше разпердушинен от срутването.

През огромната дупка в покрива на църквата можеше да се види нощното небе.

Замаяните посетители, които влизат за първи път в „Св. Петър“, често пропускат най-важния обект в катедралата. Защото той не е главният олтар или балдахинът над него. А гигантски златен трон в самия край на нефа.

Това е т.нар. Трон на Свети Петър и представлява масивен издигнат стол пред задната стена на базиликата. Макар да е само за един човек, той е висок цели четири етажа и е покрит със златни изображения на орли, ангели, херувими и, колкото и да е странно, множество слънчеви лъчи.

Сега на Трона на Свети Петър седеше някакъв мъж.

Много едър мъж.

Мей го гледаше внимателно.

Мъжът беше огромен екземпляр от човешкия вид — с широки рамене, мускулест и много над метър и осемдесет. Беше със сива военна униформа.

Главата му беше изцяло бръсната и очите му блестяха с настоятелност, граничеща с безумие.

— Така значи. Монасите на Омега… — бавно каза той.

— Опитвате се да се докопате до Лабиринта, а?

— Нямаме спор с вас, генерал Растор — каза брат Енох.

— О, напротив — меко рече едрият плешив мъж. — Целите ни си противоречат. Вие искате нещо, което аз не желая.

— Искаме само свят, който действа според естествения порядък — каза Енох и вдигна гордо брадичка, убеден в правотата си.

— Знам какво иска вашата монашеска пасмина. Свят, в който жените да ви се кланят — отвърна Растор. — Как е Езекил, между другото? Успя ли да привлече католически фанатици от румънските военни, които да му помогнат?

— Знаете ли, можем да работим заедно… — започна Енох.

— Не можем — отвърна Растор. — Както казах, целите ни си противоречат. Вие искате изкривен свят, а аз не искам никакъв свят. Не искам светът да продължи да съществува. Е, значи сте открили множителя? Кажете ми го.

Енох се поколеба.

Растор кимна на един от войниците си и — бам! — онзи пръсна мозъка на монаха, който стоеше отляво на Енох.

Мъртвото тяло се строполи на земята.

— Кажете ми множителя — повтори Растор.

— Не го открихме… — излъга брат Енох.

Бам.

Втори монах на Омега се строполи мъртъв на земята.

Сестра Линда се задъхваше.

Мей беше замръзнала от шок.

— Множителят — отново каза Растор.

Енох видимо оклюма.

— Шестнайсет — каза отпаднало. — Шестнайсет.

Растор се усмихна.

— Благодаря.

После кимна отново на капитана си и той преспокойно застреля Енох и последния монах на Омега.