Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

КАТО

РОБИ

Валеше сняг.

Виеше вятър.

Денят беше безрадостен и навъсен.

Лили погледна към широкия площад. Видя сгради, които познаваше — макар и само от книги, — и изведнъж разбра къде точно се намира.

На Червения площад.

В Москва.

От дясната й страна беше Кремъл. Кървавочервените му стени и внушителни кули се издигаха като някакви исполински стражи на светлината на утрото. Всяка хоризонтална повърхност по тях беше покрита със сняг.

Лили примигна в опит да рестартира мозъка си. Измъчваше я ужасно главоболие. Смътно си спомняше идването тук, но после някой я беше ударил и тя бе изгубила съзнание.

Опита се да мисли, да си спомни.

Самият Червен площад — огромният параден плац, използван от руското правителство за организиране на военни зрелища и национални събития — беше почти напълно пуст, макар че часовникът върху Спаската кула, където беше и едноименната главна порта на Кремъл, показваше девет сутринта.

Почти пуст — заради една поразителна подробност.

Множеството тела, пръснати по площада.

Бяха може би трийсет, проснати по очи върху поръсената със сняг земя, на пръв поглед мъртви. Имаше както мъже с униформи — руски войници и полицаи с канадки, — така и цивилни от двата пола. Изглеждаха така, сякаш са се строполили внезапно, докато са вървели. Гърбовете им вече бяха побелели от снега.

Ако се изключеше носеният от вятъра сняг, нищо не помръдваше.

Лили се взираше с ужас в телата.

Внезапно през площада пробяга някакво животно. Улично куче. Спря да подуши едно от неподвижните тела и побърза да се изнесе.

Лили се завъртя в стола си и откри, че седи на стъпалата пред южната страна на сграда, известна по целия свят.

Катедралата „Св. Василий Блажени“.

С деветте си огромни кули с форма на луковици тя беше най-прочутата сграда в Русия и символ на Москва.

Куполите на историческата катедрала бяха гордостта на руската архитектура, макар че никой не знаеше какъв точно е произходът им. По някое време изящните луковици били боядисани на разноцветни ивици — разкошно червено и зелено, пастелно синьо и чисто бяло. Но не бяха изглеждали винаги по този начин.

„Москва…“ — помисли си Лили. И започна да си припомня.

Сфинкса я беше довел тук.

След церемонията в Скалата на Гибралтар. Онази ужасна церемония.

Искаше да иде в Москва, за да посети някакъв…

… манастир.

Лили потръпна.

Студът започваше да й причинява физическа болка. Облечена само в джинси, маратонки, тениска и някаква военна куртка, взела се незнайно откъде, тя не беше екипирана подходящо за руската зима.

Зъбите й затракаха.

Ръцете й бяха вързани отзад и не можеше дори да обгърне тялото си с тях.

Какво беше казал Сфинкса?

Стар храм в Москва. Нещо пазено там .

Беше го споменал след церемонията

„Господи — помисли си Лили. — Церемонията".

До края на живота си нямаше да забрави какво се беше случило там…

Олтарът на Космоса,

британска територия, Гибралтар

3 декември, 20 дни по-рано

Лили лежеше по гръб в малък жертвен басейн под златните пръчки на решетката, примирена, че ще умре. Намираше се в церемониална зала, изсечена в сърцето на могъщата Гибралтарска скала.

Като Оракул на Сива тя трябваше да бъде принесена в жертва за спасението на света.

Директно над нея имаше широка полегата шахта, подобна на колосален древен комин, продължаващ нагоре през Скалата, през който се виждаше нощното небе, обсипано с хиляди блещукащи звезди.

Сфинкса стоеше над нея, стиснал легендарния меч Екскалибур. Блестящото му острие беше увиснало над сърцето й, готово да я прониже и така да изпълни нужния ритуал.

Лили затвори очи и зачака края…

Стрелба.

Оглушителна и неочаквана.

Очите й се отвориха.

Някой стреляше с пистолет.

Лили видя как Сфинкса се обръща объркан и вбесен. В същия миг един куршум го улучи в рамото и го завъртя, при което той изпусна меча и изкрещя от болка.

Лили чу още четири единични изстрела, които отекнаха силно в древната зала, преди да бъдат заглушени от още по-гръмка и бърза автоматична стрелба.