Матю Райли - Четирите легендарни царства

— Бягай! — извика Джак на Плашилото, когато двете машини извиха едновременно и спряха в подножието на стълбата.

Плашилото кимна и хукна нагоре по стъпалата, стиснал златната сфера в едната си ръка.

Хадес, който следеше случващото се от царската ложа, се намръщи.

Видя как Плашилото тича нагоре по широката стълба със сферата. Това можеше да се очаква.

Петият воин обаче, Уест, не бързаше да тръгне нагоре. Бавеше се в кабината на камиона, което беше странно.

— Мосю Вахерон? — попита Хадес. — Какво прави Петият воин?

Вахерон погледна надолу към Джак и също се намръщи.

От клетката във влака на заложниците гледаше и Алби.

— Какво правиш, Джак? — прошепна едва чуто.

В подножието на стълбата Джак изчакваше Плашилото да стигне до определена височина.

— Хайде, Плашило, бързай! — викна, все едно Плашилото можеше да го чуе.

Защото стълбата минаваше над релсите, на които бяха вагоните със заложниците, и не можеше да направи каквото бе намислил преди Плашилото да ги отмине.

Около Джак започнаха да се появяват коли — бъгито на останалия боец, после смачканите и ожулени камиони на Хидра и минотаврите.

Миг след това Плашилото подмина вагоните със заложниците и Джак се задейства.

Скочи от кабината на тайфуна с гранатомета на рамо, готов за стрелба, и се прицели нагоре, към склона на планината…

… и стреля.

Очите на Хадес се разшириха. Устата на Вахерон, застанал до него, увисна от ужас.

Вахерон бръкна в джоба си, за да извади смъртоносното дистанционно управление, но джобът му се оказа празен.

— Какво, по дя…? — успя да изпъшка.

Гранатата излетя от оръжието на Джак и се понесе нагоре, оставяйки следа от дим.

Не беше насочена към зрителската ложа, както се опасяваха Хадес и Вахерон, а към железопътните релси точно под първия вагон със заложници.

Улучи целта и се взриви.

От хълбока на планината изригнаха отломки и камъни…

… релсите под колелата на първия вагон изведнъж изчезнаха. На тяхно място се появи кухина.

И малкият влак започна да се изнизва в нея.

Когато влакът със заложниците потегли бавно напред, Алби видя бъдещето — и то не беше добро.

— Боже! — изпъшка той.

Придърпа двете кучета с едната си ръка и се улови за желязната решетка на клетката с другата.

Очакваше ги доста опасно спускане.

Влакът със заложниците потегли по единствения възможен път — надолу по склона.

Първият вагон хлътна в дупката и изпадна от релсите… после повлече целия влак със заложниците!

Четирите вагона се изнизаха от релсите и започнаха да се тресат надолу по склона, по диагонал. Колелата минаваха през дупки и отскачаха от камъни, вдигаха ужасяващ шум — нещо средно между изтерзана ламарина и хрущене на смлени камъни.

Алби и кучетата се мятаха като парцалени кукли.

Тежките вагони с клетките се засилиха надолу по склона и изминаха така поне сто метра, докато не се блъснаха в стълбището, по което се бе качил Плашилото.

При удара парче от стълбата се откърти и влакът продължи надолу почти вертикално, по ниската част на височината, право надолу . По пътя си изкърти няколко стърчащи скали, които превърна в прах, после връхлетя върху площадката в подножието на стълбата. Заора в равния бетон толкова силно, че изрови бразди, и накрая спря сред огромен облак прах.

Всичко приличаше на кадри от филм за природно бедствие — смачканият влак, легнал на една страна, огромният облак прахоляк.

— Мамка му! — изпъшка Майка и се обърна към Джак. — Мисля, че с тебе ще се разбираме добре.

— Вземи вашия човек — каза Джак и тръгна към клетката на Алби. — Аз ще взема моя.

— Ами другите заложници? — попита Майка.

Джак направи гримаса.

— Не можем да спасим всички. Освен това те са знаели в какво се забъркват, когато са дошли тук. Нашите не знаеха. Бързай! Трябва да се махнем оттук!

Алби се изтъркаля непохватно по гръб в преобърнатия влак. Придържаше кучетата, за да ги предпази. И тримата бяха покрити с прах. Рокси изскимтя и го близна по лицето.

При падането на влака желязната решетеста врата на вагона им се бе отворила. Зад нея не се виждаше нищо.

Облакът прах беше покрил всичко като непрогледна мъгла.

Изведнъж от мъглата изскочи фигура, застана над него и го вдигна.

Беше Джак.

— Хайде, хлапе. Време е да се чупим.

Другите реагираха по различни начини:

От зрителската ложа в подножието на стълбите се виждаше само огромният облак прах, който закриваше цялата долна част на стълбите и камионите на площадката.