Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Разбирам. Като продавач, който докладва на управителя, той — на заместник-директора, а той — на изпълнителния директор.

— Именно. В нашия случай имаме три групи, „Тектон“, масоните и илюминатите. Нов член на „Тектон“ няма да е наясно с връзката им с масоните. По същия начин един керемидчия няма да общува с илюминатите. Съществува ясна йерархия.

— Така че само някой от високия ешелон на „Тектон“ би имал нещо общо с масоните — бавно изрече Хийт. — И само секретар на ордена на масоните би имал нещо общо с илюминатите.

— Именно. Йерархия.

— Което означава, че решенията се взимат от малък брой хора.

Хийт се замисли за тайнствения мъж, който беше платил на Джоузеф Хил да открадне тетрадката. Когато се обади на момчето в участъка, тя не го разпозна, но собственикът му може би го беше преправил. Сети се за стихотворението, осъдило Клоуи на смърт.

С Руук се спогледаха, а после заявиха в един глас:

— Холц.

Убийствата бяха по-важни от храната, но винаги имаше време за по едно кафе, така че се отбиха в местното кафене.

— Павилионите за храна в Ню Йорк печелят двубоя, но това кафе си го бива — каза Хийт, докато отпиваше от своето лате с ванилия без захар. Руук вдигна чашата си в чест на кафето в Камбрия, а после двамата огледаха картата, за да решат как най-бързо да стигнат от центъра на града до масонската ложа. Хийт прати есемес на Иън да ги чака там.

В ложата ги посрещна млад мъж на не повече от двадесет и пет. Беше керемидчия — незначително звание в масонската йерархия.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, а Руук протегна ръка. Първоначално младежът се поколеба, но после я пое. Жестът започна като обикновено здрависване, но Руук премести палеца си и силно притисна първата става на показалеца на непознатия. Момчето отново се поколеба, но после изправи рамене и стисна ръката му.

— Джеймисън.

— Гарет. — Руук наведе брадичка и вдигна въпросително очи, а малкият запълни празнината. — Чарлз, Гарет Чарлз.

— Новоприет член ли сте?

Лицето на Гарет Чарлз помръкна.

— Толкова ли е очевидно? Неправилно ли се здрависах? Натиска ли обърках?

— Гарет… — започна Руук, но младежът се беше разстроил.

— Упражнявам се, наистина! — той вдигна умолителен поглед към Руук. — Може ли да опитаме пак, преди да се е върнал господин Холц? Исках да го впечатля…

— Гарет — повтори Руук и този път той го погледна в очите. — Да опитаме още веднъж. На никого няма да кажа.

Ръкуваха се пак, после пак. След третия опит Руук даде одобрението си.

— Идеално.

Лицето на Гарет светна.

— Благодаря, господин Джеймисън!

Руук не го поправи, но си придаде нещастен вид.

— Значи Холц го няма?

Гарет долови разочарованието му и бързо погледна часовника си.

— Скоро ще се върне. След четиридесет и пет минути, може би?

По интонацията му Хийт разбра, че всички карти са у тях. Трябваше само да ги изиграят както трябва. Тя вдигна ръка, сякаш току-що си беше припомнила нещо.

— О, да, разбира се! Той е в…

— Да! — прекъсна я Руук и на лицето му се изписа разбиране.

Гарет веднага скочи в мрежата, която му бяха изплели.

— Искате ли да го почакате?

— Разбира се! Отиваме в обредната зала — каза Руук, който вече крачеше натам.

Гарет погледна първо него, а после Хийт.

— Това… позволено ли е?

Руук спря и бавно се извърна.

— Откога си член, синко? — попита той и продължи, преди младежът да успее да отговори. — По-отдавна от мен?

Хийт много се впечатли. Руук беше задал въпроса си двусмислено и точно както се надяваха, младият Гарет реши, че той наистина е масон.

— О, не, господин Джеймисън! Нямах никакво намерение да…

Руук махна с ръка.

— Не се тревожи, няма проблем. — Той отвори вратата на обредната зала и пусна Хийт да мине първа. — Кажи ни, когато Холц се върне — каза Руук, без да го погледне повече.

— Добра работа — похвали го тя, щом вратата се затвори зад тях, а той повдигна въображаемата си шапка.

— Благодаря ви, капитан Хийт. Щедър комплимент наистина.

Двамата тръгнаха към центъра на залата и трона на Достопочтения майстор, който се издигаше на двойна платформа в източния край на онова, което Ники смяташе за олтар. Когато се изкачеше по двете стъпала до своя трон, Достопочтеният майстор трябваше да изглежда като крал, който се готви да се обърне към поданиците си.

— Не спирам да си мисля за бърлогата на лъва — каза тя, завъртя се и бавно огледа помещението с очите на начинаещ. Ако тук имаше тайна стая, щеше да има и таен вход, който да се отваря с тайно лостче за тайната му врата.