Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Спечелих ли? — невярващо попита Руук. — Спечелих.

Последното не беше възклицание, а съобщително изречение. Най-сетне той също скочи на крака и я погледна със злорада усмивка:

— Спечелих!

Ники кимна, като ръкопляскаше и се усмихваше. Ентусиазмът му беше заразителен.

— Разбира се, ти си най-добрият. Върви сега да си изнесеш речта.

Той бързо извади тесте бележки от вътрешния джоб на сакото си, изпрати й въздушна целувка и се качи на подиума. Двамата с Ламонт се прегърнаха и той потупа Руук по гърба.

— Заслужи си го, кучи сине — уведоми го Реймънд, без да си дава сметка, че микрофонът му още е включен. — И още как! Силно се надявам, че в университета няма да се налага да деля кабинет с теб и огромното ти его.

Руук отстъпи крачка назад и сложи длани на раменете му. Дори от разстояние Ники виждаше, че се усмихва като зашеметен.

— За мен е чест, и то двойно по-голяма, защото ти ми връчи наградата — каза той на всеослушание. — Иначе с огромното ми его винаги сме готови да ти направим място, Рей.

Гръмнаха аплодисменти, а Ламонт стреснато се завъртя.

— По дяволите! — ужасено възкликна той. — Ъ-ъ-ъ, много се извинявам.

Докато Ламонт оглеждаше тълпата в търсене на отговорника по техническите въпроси, Руук приглади реверите си и пристъпи към микрофона, без ни най-малко да се притесни от недоразумението.

— Цветист език между двама приятели-писатели, какво пък толкова — започна той и аплодисментите се усилиха. След това дойде ред на благодарствената му реч. — Желанието ми да разследвам се дължи на конспиративните теории…

Ники кръстоса крак връз крак, отпи глътка шардоне и се облегна назад. Доколкото познаваше Джеймисън Алекзандър Руук, речта щеше да се проточи.

На церемонията Руук бе изцяло в свои води. Докато съпругата му ценеше уединението си, той предпочиташе да живее пред всички. Ако трябваше да бъде съвсем честна, всъщност търсеше вниманието им. Заради тази фундаментална разлика животът им заедно беше, меко казано, интересен.

Той очароваше хората, а тя ги наблюдаваше. Динамиката им беше такава. След смъртта на майка си — всъщност не точно, защото тя се завърна от оня свят — Ники беше разбрала, че е лекомислено да сваля гарда. Никога не се знае що за буря се заформя леко встрани от теб.

Разхождаше се край стената, за да вижда цялото помещение, и току дочуваше откъслечни разговори. В един момент попадна на две жени, вторачени в Руук от другия край на залата.

— Хубав и умен — каза едната. — Рядък улов.

— Не е свободен — отвърна другата и приятелката й кимна.

— Женен е…

— За ченге, виждала ли си я?

— Не, но той е разкошен. Сигурна съм, че тя не го заслужава.

Ники зяпна. „Не го заслужава?“ Кои бяха тези двете, че да я съдят?

— Красавица е, Су — каза другата жена. — Перфектни са заедно. Преди няколко дни гледах интервю с него и той я описа като „перфектната комбинация от ум и красота“. Да беше видяла изражението му! Много е влюбен.

— Тя тук ли е?

Първата жена кимна.

— Висока, с идеална кожа. Трябвало е да стане модел.

— И защо е станала ченге?

Двете се спогледаха и вдигнаха рамене едновременно. Ники ги остави да размишляват за връзката й с Руук и за кариерата, която си бе избрала, и поклати глава. За какви неща само си говорят хората!

Тя продължи разходката си, като заобиколи маса шумни журналисти.

— Статията беше в най-добрия случай посредствена — тъкмо казваше един от тях.

— Точно така — съгласи се друг и удари с ръка по масата. Солницата подскочи, а коктейлните чаши потрепериха.

— Просто завиждаш — заяви една жена, облечена с обсипана с пайети черна рокля. — Материалът му за Линдзи Гарднър и подкупите беше много добър.

На Ники й се прииска да се наведе над масата, да удари с длан по нея и да каже: „Имах си хас!“ В онази статия имаше какво ли не — алчност, власт, отдавна изчезнала майка, сблъсък със смъртта. И, както казваше самият Руук, той бе успял да предаде всичко с апломб.

Ники премина нататък и продължи да долавя отделни думи, които не означаваха нищо извън контекст. Накрая, след цели двадесет минути, тя се промъкна зад Руук, прегърна го през кръста и каза:

— Готов ли си да изчезваме, здравеняко?

Вместо да подхване нишката на игривото й предложение, той я сграбчи за китката, откъсна ръката й от себе си и я завъртя така, че да застане до него.

— Да изчезваме? Ти да не си полудяла? Не може да си тръгнем сега, тъкмо започвам! Виждаш ли онези мъже? — попита той, стиснал чашата си в ръка, и й посочи към една групичка.