Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Колко далеч е „Нюбъри“ от Улстоун?

– На трийсетина километра.

– Добре – каза Страйк. – Какво ще кажеш да идем с ленд роувъра до „Нюбъри“ да разпитаме Теган, а после да се отбием до долчинката да огледаме отново?

– Ами... да, добре – отвърна Робин и умът й запрепуска над перспективата да се върне на Албъри Стрийт за ленд роувъра. Оставила го беше там, защото за паркоместата на улицата на Ванеса се изискваше разрешително. – Кога?

– Когато на Теган й е удобно, но за предпочитане тази седмица. Колкото по-скоро, по-добре.

– Добре – отвърна Робин, като си мислеше как крехкият й план да оглежда стаи през близките дни рухва.

– Всичко наред ли е, Робин?

– Да, разбира се.

– Позвъни ми, след като говориш с Рафаел, става ли?

– Непременно – отговори Робин, доволна да приключи разговора. – До скоро.

„Вярвам, че в един и същ човек едновременно могат да съществуват две самоличности.“

„Нам Лонг Льо Шейкър“ създаваше усещането за декадентски бар от колониалната ера. Интериорът се отличаваше с приглушено осветление, листни стайни растения, картини и гравюри на красиви жени и смесваше виетнамски и европейски стилове. Робин влезе в ресторанта в седем и пет и завари Рафаел облегнат на бара с тъмен костюм и бяла риза без връзка, вече преполовил питието си, да разговаря с дългокосата красавица, изправена пред стената от бутилки.

– Здравей – каза му Робин.

– Здравей – с известна хладина отвърна той, после добави: – Очите ти са различни. С този цвят ли бяха в Чизъл Хаус?

– Сини ли? – попита Робин, като свали сакото, което бе облякла, защото бе усетила студени тръпки въпреки топлата вечер. – Да.

– Вероятно не съм ги видял добре, защото половината крушки липсват. Какво ще пиеш?

Робин се поколеба. Не беше редно да пие, докато провежда интервю, но внезапно изпита желание за алкохол. Преди да е решила, Рафаел изрече леко заядливо:

– Днес пак сме били под прикритие, а?

– Защо го казваш?

– Венчалната ти халка отново я няма.

– И в службата ли имаше толкова остър поглед? – подхвърли Робин, а той се усмихна и й припомни защо го беше харесала против волята си.

– Забелязах, че очилата ти са фалшиви, не помниш ли? – посочи той. – Тогава си помислих, че се опитваш да бъдеш приемана сериозно, тъй като си прекалено хубава за света на политиката. Така че тези си ги бива – посочи той тъмнокафявите си очи, – но това тук – почука с пръст по главата си – не чак толкова.

– Ще пия чаша червено – обяви Робин – и очевидно аз ще платя сметката.

– Ако господин Страйк я поема, нека вечеряме – мигом предложи Рафаел. – Защото съм гладен и безпаричен.

– Нима?

След като цял ден бе оглеждала за стая под наем, достъпна за заплатата й в агенцията, не беше в настроение да чува дефиниция за бедност от член на фамилията Чизъл.

– Да, колкото и да не ти се вярва – потвърди Рафаел с малко жлъчна усмивка и Робин се досети, че е прочел мислите й. – Е, какво, ще ядем ли, или не?

– Добре, да ядем – отвърна Робин, която цял ден не бе хапнала и залък.

Рафаел взе бутилката си бира от бара и я поведе през ресторанта към маса за двама до стената. В този ранен час бяха единствените, седнали за вечеря.

– Майка ми посещаваше това заведение през осемдесетте години – каза Рафаел. – Беше популярно, защото собственикът пъдеше богатите и прочутите, ако не бяха облечени подобаващо, и на тях това много им се харесваше.

– Наистина ли? – попита Робин, чиито мисли я бяха отнесли надалеч. Току-що й бе хрумнало, че никога вече няма да седнат с Матю на вечеря само двамата. Припомни си последния такъв случай в „Льо Маноа о Кат’Сезон“. Какво ли си бе мислил, докато се хранеше мълчаливо? Със сигурност й бе ядосан, задето продължаваше да работи при Страйк, но може би бе правил съпоставка с добре платената и престижна служба на Сара в „Кристис“, неизчерпаемите й истории за богати хора и без съмнение със самоувереното й представяне в леглото, където една от диамантените обици, подарък от годеника й, бе паднала върху възглавницата на Робин.

– Слушай, ако вечерята с мен те кара да изглеждаш така, не възразявам да се върна на бара – подхвърли Рафаел.

– Какво? – попита Робин, извадена от унеса си. – О, не... не е заради теб.

Един келнер й донесе виното. Тя отпи голяма глътка.

– Прощавай – каза. – Мислех за съпруга си. Снощи го напуснах.

Рафаел замръзна от изненада с допряна до устните си бутилка и Робин усети, че е прекосила невидима граница. През цялата си работа в агенцията никога не бе използвала истини за личния си живот, за да спечели нечие доверие, никога не бе смесвала частните си дела със служебните, та да достигне до някого. Осъзнаваше, че като превърна изневярата на Матю в оръдие за манипулиране на Рафаел, върши нещо, което дълбоко би отвратило съпруга й. Според него бракът им трябваше да е свещено недосегаем, през цял един свят разстояние от долнопробната й служебна работа.