Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– И я спреш да направи какво?

– А... храната – каза Рафаел.

Келнерката постави пред тях блюдото дим сум и се оттегли.

– Какво спря Кинвара да извърши? – настоя Робин. – Да напусне баща ти? Да се нарани?

– Умирам за това ястие – промърмори Рафаел, като разглеждаше кнедлите със скариди.

– Тя е оставила бележка, че го напуска – не се отказваше Робин. – Затова ли те изпрати баща ти, да я убедиш да не си тръгва? Боял се е, че Изи ще я подтикне да се махне от него ли?

– Сериозно ли мислиш, че бих могъл да навия Кинвара да запази брака си? Това, че няма да ме зърне повече, би било още един стимул за нея да си иде.

– А защо тогава те изпрати при нея?

– Казах ти – вдигна рамене Рафаел, – боеше се тя да не направи глупост.

– Раф – въздъхна Робин, – не ми се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.

– Олеле, прозвуча толкова по йоркшърски. Кажи го пак.

– Според полицията поводът да отидеш там сутринта звучи крайно неубедително. Според нас също.

Това като че го отрезви.

– Откъде знаеш какво мисли полицията?

– Имаме контакти там – отвърна Робин. – Раф, ти оставяш у всички впечатлението как баща ти се е опитвал да попречи Кинвара да се нарани, но никой не се връзва на това. Теган, момичето от конюшните, е било там. Тя е можела да го свърши.

Рафаел дъвка известно време, очевидно замислен.

– Добре – предаде се той. – Ето каква е работата. Знаеш, че татко беше разпродал всичко, от което би паднала някоя и друга лира, или го беше оставил на Перегрин.

– На кого?

– Добре де, на Прингъл – изрече Рафаел с досада. – Предпочитам да не използвам глупавите им прякори.

– Не е разпродал всичко ценно – посочи Робин.

– За какво говориш?

– Онази снимка с кобилата и жребчето струва между пет и осем...

Телефонът на Робин иззвъня. По рингтона тя позна, че е Матю.

– Няма ли да отговориш?

– Не – отвърна тя.

Изчака телефонът да спре да звъни, после го извади от чантата си.

– „Мат“ – отбеляза Рафаел, като прочете името, обърнато наопаки. – Това е счетоводителят, нали?

– Да – отвърна Робин и спря звука, но апаратът веднага започна да вибрира в ръката й. Отново звънеше Матю.

– Блокирай го – посъветва я Рафаел.

– Да – кимна Робин, – добра идея.

Сега за нея бе важно да поддържа Рафаел отзивчив. Като че му стана приятно да я гледа как блокира Матю.Тя пъхна телефона обратно в чантата и го подкани.

– Е, кажи за картините.

– Знаеш, че татко беше продал всичко ценно чрез Дръмънд.

– Някои от нас смятат картина за пет хиляди лири доста ценна – изтъкна Робин, неспособна да се сдържи.

– Добре, госпожице левичар – подхвърли Рафаел, внезапно преминал на неприятен тон, – давай, можеш да се подиграваш на хора като мен, които не знаят цената на парите...

– Прощавай – побърза да каже Робин и се наруга наум. – Говоря сериозно. Виж, аз... цяла сутрин се опитвах да си намеря стая под наем. Точно сега пет хиляди лири биха променили живота ми.

– О – намръщи се Рафаел. – Аз... добре. Ако трябва да съм откровен, в този момент и аз бих подскочил при възможността да си сложа пет хиляди в джоба, но ти говоря за истински ценни неща, струващи десетки и стотици хиляди, които баща ми искаше да задържи в семейството. Вече ги беше прехвърлил на малкия Прингъл , за да избегне данък наследство при смърт. Става дума за китайски лакиран шкаф, кутия с шевни принадлежности от слонова кост и няколко други неща, а разбира се, и огърлицата.

– Коя огърлица?

– Голяма, грозна, с диаманти – отвърна Рафаел и направи жест за масивно бижу на врата. – Сериозни камъни. Предава се в семейството от пет поколения и е прието да отива при най-голямата дъщеря на двайсет и първия й рожден ден. Само че бащата на баща ми, какъвто си бил плейбой, както може би си чувала...

– Онзи, който се е оженил за медицинската сестра Дрънкалото ли?

– Тя му е била третата или четвъртата – кимна Рафаел. – Все не мога да запомня. Та така, той имал само синове, така че я давал на съпругите си да я носят една след друга, а накрая я оставил на баща ми и той продължил новата традиция. Съпругите му се изредили да я носят, дори на майка ми се паднала тази чест, и той съвсем забравил да я даде на дъщеря си на двайсет и първия й рожден ден, тъй че не отишла при Прингъл, нито е спомената в завещанието му.

– Чакай, да не искаш да кажеш, че сега е...?

– Татко ми се обади онази сутрин и ми каза, че трябва да взема проклетата огърлица. Проста задачка, истинска радост за всеки – подхвърли той саркастично. – Изтърсвам се на мащехата си, която ме мрази в червата, узнавам къде държи ценната огърлица и после я открадвам под носа й.