Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Внезапно изглеждаше по-уплашен, отколкото в който и да било друг момент по време на интервюто.

– Не знам – отвърна предпазливо Страйк, като наблюдаваше реакцията му. – Просто се чудех...

– Джими ме предупреди за това! Каза, че душите около татко. Не може да обвините нас, нямахме нищо общо, деца бяхме!

– Не ви обвинявам за нищо – увери го Страйк, но се раздаде тропане на столове. Били и двамата психиатри се бяха изправили, а ръката на жената се протегна към дискретно поставен бутон до вратата, за който Страйк се досети, че е алармата.

– Затова ли се опитвахте да ме разприказвате? Искате да докарате ядове на мен и Джими?

– Не – отвърна Страйк и също стана от стола си. – Тук съм, защото вярвам, че си видял да удушават дете, Били.

Били явно беше превъзбуден и недоверчив, защото непревързаната му ръка започна да докосва носа и гръдната му кост в бърза последователност.

– А защо питате какво е вършил татко? – прошепна той. – Тя не умря от това, няма нищо общо. Джими ще ме пребие – промълви съкрушен. – Каза ми, че сте го погнали заради това, което е правил татко.

– Никой никого няма да пребие – намеси се авторитетно мъжът психиатър. – Мисля, че времето ви изтече – уведоми той Страйк и отвори вратата. – Хайде, върви, Били.

Но Били не помръдваше. Физически може да отговаряше на възрастта си, но в лицето му се четяха страхът и безнадеждността на останало без майка дете с разсъдък, съсипан от мъжете, които би трябвало да се грижат за него. Страйк, който бе срещал безброй изтръгнати от корен и необгрижени деца през хаотичното си детство, разпозна в изражението на Били последна молба към света на възрастните да сторят онова, което се очаква от възрастните – да наложат ред в хаоса и да заменят бруталността със здравомислие. Изправен лице в лице с този измършавял и с бръсната глава пациент на психиатрия, Страйк почувства странно родство с него, защото разпозна същия стремеж към порядък, какъвто и той носеше у себе си. В неговия случай той го бе отвел от служебната страна на бюрото, но може би единствената разлика помежду им бе, че майката на Страйк бе живяла достатъчно дълго, за да не позволи той да се пречупи, когато животът го замеряше с ужасии.

– Ще открия какво се е случило с детето, което си видял да удушават, Били. Давам ти дума.

Психиатрите изглеждаха изненадани, дори изпълнени с известно неодобрение. Страйк знаеше, че не е част от професията им да дават твърди обещания и да гарантират решения. Пъхна отново бележника в джоба си, заобиколи бюрото и протегна ръка. След дълъг момент на колебание враждебността у Били като че се стопи. Той повлече крака към Страйк, пое протегнатата му ръка, задържа я твърде дълго, а очите му се напълниха със сълзи.

С шепот, така че никой от лекарите не можа да го чуе, той каза:

– Мразех да поставям коня на тях, господин Страйк. Мразех това.

„Имаш ли куража и сила на волята за това, Ребека?“

Едностайният апартамент на Ванеса заемаше партерния етаж на самостоятелна къща недалеч от стадиона „Уембли“. Преди да тръгне за работа сутринта, тя връчи на Робин резервния ключ за апартамента си, придружен с добродушното уверение как е наясно, че на Робин ще й отнеме повече от два-три дни да си намери жилище и че е добре дошла да остане, докато това се случи.

Предишната вечер бяха седели до късно на по питие. Ванеса разправи на Робин цялата заплетена история как открила, че бившият й годеник й изневерява, която не бе споделяла до този момент. Заложила бе капан с две фалшиви Фейсбук страници за бившия си годеник и любовницата му, довел до три месеца търпеливо подмамване, като накрая Ванеса беше получила голи снимки и от двамата. Също толкова впечатлена, колкото и шокирана, Робин се бе смяла, когато Ванеса пресъздаде сцената как подала на бившия си годеник снимките, скрити в картичка за Свети Валентин, през масата за двама в любимия им ресторант.

– Прекалено добра си ти, момиче – заявила бе Ванеса със стоманен поглед над чашата си с пино гриджо. – Аз най-малкото бих си задържала проклетата обица и бих си направила медальон от нея.

Сега Ванеса беше на работа. В ъгъла на канапето, на което седеше Робин, спретнато бе сгъната резервната завивка, а пред нея бе отворен лаптопът й. Прекара целия следобед да оглежда налични стаи в жилища с по няколко наематели, защото единствено такава можеше да си позволи със заплатата, която й даваше Страйк. Постоянно я спохождаше споменът за кушетката в апартамента на Флик, докато четеше обявите в нейния ценови обхват. Някои от тях бяха придружени със снимки на строги като в казарма помещения с по няколко легла, а други имаха вид, сякаш илюстрират новинарски статии за наематели, открити мъртви от съседите им. Снощният смях сега изглеждаше много далечен. Робин се стараеше да пренебрегне болезнената корава бучка в гърлото си, която отказваше да се разтвори без значение колко чаши чай беше изпила.