Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Спомняш ли си как се махна от мястото, където са те държали?

– Реших, че са изключили експлозивите – каза Били. – Човекът ми каза да си плюя на петите и аз така и направих.

– Кой беше този човек?

– Оня, дето отговаряше да ме пази.

– Спомняш ли си какво прави, докато те държаха затворен там? – попита Страйк. – Как си прекарваше времето?

Били поклати глава.

– Спомняш ли си да си дялкал нещо в дърво?

Погледът на Били се изпълни със страх и изумление.

– Ама вие вярно знаете всичко – каза той и вдигна превързаната си ръка. – Ножът се отплесна и се заби в мен.

Мъжът психиатър добави услужливо:

– Били имаше тетанус, когато дойде тук. Раната му беше зле инфектирана.

– Какво издяла в онази врата, Били?

– Значи наистина съм го направил, а? Издялал съм белия кон във вратата? Защото после се чудех дали се е случило в действителност, или не.

– Да, направил си го – потвърди Страйк. – Видях вратата. Добро изпълнение.

– Да, ами аз с това се занимавах... Дялках в дърво за татко.

– На какво издялкваше коня?

– На медальони – гласеше изненадващият отговор на Били. Малки кръгчета дърво с прекарана през тях кожена връзка. За туристи. Продаваха ги в магазин в Уонтидж.

– Били – заговори отново Страйк, – не си ли спомняш как се озова в онази баня? Сам ли отиде да търсиш някого, или някой те заведе там?

Очите на Били отново забродиха по розовите стени и той се замисли, а между очите му се вдълба гънка.

– Търсех един човек на име Уинър... не...

– Уин? Герайнт Уин?

– Да – кимна Били и отново се вгледа с почуда в Страйк. – Вие всичко знаете. Откъде знаете толкова много?

– Търсех те – поясни Страйк. – Кое те накара да подириш Уин?

– Чух Джими да говори за него – отвърна Били и отново загриза нокътя си. – Джими каза, че Уин щял да му помогне да узнае всичко за убитото хлапе.

– Уин е щял да помогне да узнае всичко за удушеното дете?

– Да – притеснено потвърди Били. – Помислих вас за един от хората, които се опитват да ме хванат и сложат под ключ, след като ви посетих в службата. Мислех, че се мъчите да ме вкарате в капан... често си ги мисля такива, като съм зле – изрече безнадеждно той. – И тъй, вместо при вас отидох при Уинър... Уин. Джими имаше записани адреса и телефона му, така че отидох да търся Уин и тогава бях заловен.

– Заловен?

– От онзи с кафявата кожа – промърмори Били, като стрелна поглед крадешком към жената психиатър. – Уплаших се от него, помислих го за терорист, дето ще ме убие, но после той ми каза, че работи за правителството, та си казах, че сигурно правителството иска да ме държи затворен в къщата му и че на прозорците и вратата са заредени експлозиви... Ама всъщност не вярвам да е било така. Било е само в главата ми. Той май не ме искаше в банята си. Сигурно през цялото време е искал да се отърве от мен – заключи Били с тъжна усмивка. – А пък аз не смеех да си тръгна от страх да не се взривя.

Дясната му ръка разсеяно пробяга към носа и гърдите.

– Мисля, че отново се опитах да ви позвъня, но вие не отговорихте.

– Ти наистина ми позвъни. Беше оставил съобщение на телефонния ми секретар.

– Така ли? Да... мислех си, че ако някой ще ми помогне да се измъкна оттам, това ще сте вие. Съжалявам – потърка очи Били. – Като съм така, не знам какви ги върша.

– Но си сигурен, че си видял да удушават дете, така ли, Били? – попита тихо Страйк.

– О, да – отвърна Били със слаб глас и вдигна лице. – Да, това никога не се маха. Знам, че съм го видял.

– Опитвал ли си се някога да копаеш на мястото?

– Боже мой, не – отсече Били. – Да взема да копая досами къщата на татко? Не. Боях се. Не исках да я видя отново. След като я заровиха, оставиха мястото да обрасне с коприва и бурени. Няма да повярвате какви сънища имах. Че тя изпълзява от долчинката в тъмното цялата изгнила и се опитва да влезе през прозореца на стаята ми.

Писалките на психиатрите скърцаха по листовете.

Страйк се придвижи към категория „Неща“, вписана в бележника му. Останали бяха само два въпроса.

– Някога да си забивал кръст в земята, където видя да заравят тялото, Били?

– Не – отвърна Били, подплашен само от мисълта за такова нещо. – Никога не доближавах долчинката, ако можех да я избегна. Не би ми се приискало да го направя.

– Последен въпрос – обяви Страйк. – Били, баща ти вършил ли е нещо необичайно за семейство Чизъл? Знам, че е изпълнявал разни дребни задачи, но сещаш ли се за друго?

– Какво имате предвид? – попита Били.