Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Да, изглеждаше доста не във форма тогава. И имаше вид, че е спал където намери.

– Вероятно така е и било. Брат му ни каза, че към този момент изчезнал за цяла седмица. Не вярваме Били да страда от психоза вече – каза тя, – но все още е много затворен, тъй че е трудно да се прецени до каква степен схваща реалността. Трудно е да се получи точна картина за душевното състояние на някого, ако са налице параноични и делюзионни симптоми.

– Надяваме се вие да ни помогнете да отделим фактите от измислиците – намеси се лекарят от Манчестър. – Вие сте повтарящ се мотив в приказките му, откакто е при нас. Прояви голямо желание да разговаря с вас, но не и с някого от нас тук. Също така изказа страх от разправа, ако се довери на някого, и отново е трудно да се разбере дали този страх е част от болестта му, или съществува човек, от когото той има основателна причина да се бои. Защото... ъъ...

Той се поколеба, сякаш се опитваше предпазливо да подбере думите си.

Страйк му помогна.

– Брат му може да бъде доста плашещ, ако си го науми.

Психиатърът изглеждаше облекчен, че е разбран, без да му се е наложило да нарушава конфиденциалността.

– Познавате брат му, значи?

– Срещал съм го. Той често ли идва на посещения?

– Идвал е няколко пъти, но Били често е по-разстроен и възбуден след среща с него. Ако така му въздейства и разговорът с вас...

– Ясно – кимна Страйк.

– Интересно е, че ви виждам тук – каза с лека усмивка Колин. – Предположили бяхме, че фиксирането му върху вас е част от психозата му. Обсебеност от знаменитост е често срещана при този вид разстройства. Всъщност – откровено призна той, – точно преди няколко дни с Камила стигнахме до съгласие, че това фиксиране върху вас не обещава скорошно изписване. Късмет, че позвънихте.

– Да, това си е късмет – сухо потвърди Страйк.

Червенокосият фелдшер почука на вратата и провря глава вътре.

– Били е готов да разговаря с господин Страйк.

– Чудесно – каза жената психиатър. – Еди, може ли да получим чай тук. Чай? – обърна се тя към Страйк през рамо. Той кимна. Тя отвори вратата. – Влез, Били.

И ето че Били Найт се появи в сив суитшърт, долнище от анцуг и с болнични чехли. Хлътналите му очи бяха все така окръжени със сенки и в някакъв момент след срещата със Страйк главата му бе обръсната. Палецът и показалецът на лявата му ръка бяха превързани. Въпреки анцуга, който някой, вероятно Джими, му бе купил, за да има какво да носи тук, личеше, че е много слаб, но при все че ноктите му бяха изгризани до кръв и в ъгъла на устната имаше херпес, от него вече не се разнасяше онази животинска воня. С влачене на краката си той влезе в стаята, втренчен в Страйк, после протегна кокалеста ръка, която Страйк пое. Били се обърна към лекарите.

– Вие двамата ще останете ли?

– Да – отвърна Колин, – но не се безпокой, ще си мълчим. Можеш да кажеш каквото желаеш на господин Страйк.

Камила разположи два стола до стената, а Страйк и Били се настаниха един срещу друг с бюрото помежду им. Страйк би желал не тъй строга конфигурация, но опитът му в Звеното за специални разследвания го бе научил, че солидната бариера между разпитващия и разпитвания често се оказва полезна, а без съмнение това важеше и за психиатрично отделение.

– Опитвах се да те намеря още откакто първия път дойде при мен – каза Страйк. – Бях много разтревожен за теб.

– Да – промълви Били. – Съжалявам.

– Спомняш ли си какво ми каза в офиса?

Някак разсеяно Били докосна носа и гърдите си, но бе само бледо подобие на тика, който бе демонстрирал на Денмарк Стрийт, почти сякаш се опитваше да си припомни как се бе чувствал тогава.

– Да – отвърна със слаба и нерадостна усмивка. – Казах ви за едно дете горе при коня. Онова, което видях да удушават.

– Все още ли смяташ, че си станал свидетел как удушават дете? – попита Страйк.

Били допря пръст до устните си, загриза кожичките и кимна.

– Да – каза той и свали пръста. – Видях го. Джими казва, че съм си го въобразявал, защото съм... знаете... болен. Познавате Джими, нали? Последвали сте го в „Белия кон“, нали? – Страйк кимна. – Той беше много ядосан. „Белият кон“ – повтори Били и неочаквано се разсмя. – Това е забавно. Мамка му, наистина е забавно. Никога не ми беше хрумвало досега.

– Каза, че си видял да убиват дете „горе при коня“. Кой кон имаше предвид?

– Белия кон на Уфингтън – поясни Били. – Голямата фигура от креда горе на хълма край мястото, където израснах. Не прилича много на кон. Повече е като дракон, а и се намира на Драконовия хълм. Така и не разбрах защо всички го наричат кон.