Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Робин – изрече с дрезгав глас. – Почакай. Сериозно, почакай, каза, че има неща, които да обсъдим...

– Адвокатите ще свършат това – отсече тя и отвори външната врата.

Хладният нощен въздух я обгърна като благословия.

Зад волана на воксхол корса седеше набита жена. Като видя куфарите на Робин, слезе да й помогне да ги натоварят в багажника. Матю я беше последвал и сега стоеше на прага. Когато Робин понечи да се качи в колата, той я извика и най-после сълзите й бликнаха, но без да го поглежда, тя затръшна вратата зад себе си.

– Моля ви, да тръгваме – каза задавено на жената шофьор, когато Матю слезе по стъпалата и се наведе да й говори през стъклото.

– Още те обичам, по дяволите!

Колата потегли по павираната Албъри Стрийт покрай красивите фасади на къщите на морски търговци, където никога не се бе почувствала на мястото си. На възвишението на улицата знаеше, че ако се обърне назад, ще види Матю да гледа след изчезващата кола. Очите й срещнаха тези на жената в огледалото за обратно виждане.

– Прощавайте – безсмислено изтърси Робин, а после, смутена от извинението си, добави: – Аз... току-що напуснах съпруга си.

– Тъй ли? – подхвърли шофьорката. – Аз напуснах двама вече. С практиката става по-лесно.

Робин се опита да се засмее, но се получи нещо като силно влажно изхълцване, а когато колата наближи ъгловия пъб със самотния каменен лебед, се разплака истински.

– Ето – кротко рече жената и подаде опаковка със салфетки.

– Благодаря – изхлипа Робин, извади една и я притисна до уморените си парещи очи, докато салфетката подгизна и почерня от последните следи очна линия, с която се бе представяла като Боби Кънлиф. За да избегне съчувствения поглед на жената в огледалото, тя погледна надолу към скута си. Пакетчето салфетки бе от непозната американска марка: „Д-р Блан“.

Изплъзващият се спомен на Робин мигом се появи в съзнанието й, сякаш бе чакал това малко побутване. Тя си спомни точно къде бе видяла фразата „Блан дьо блан“, само че това нямаше нищо общо със случая, затова пък всичко общо с разрушения й брак – разходка по лавандуловата алея, японска водна градина, последния път, когато бе казала „Обичам те“ и първия, когато бе знаела, че не го мисли.

„Аз не мога и няма да мина през живота с труп на плещите си.“

Докато Страйк наближаваше Хенлис Корнър на Северното околовръстно шосе в следобеда на следващия ден, видя, че движението напред спира, и изруга приглушено. Кръстовището, прочута точка на задръствания, уж бе подобрено по-рано през годината. Когато се присъедини към неподвижната опашка, Страйк свали стъклото на прозореца си, запали цигара и погледна към часовника на таблото с познатото усещане на безсилен гняв, тъй често пораждано у него при шофиране из Лондон. Чудил се бе дали нямаше да е по-разумно да вземе метрото на север, но психиатричната болница бе на километър и половина от най-близката метростанция, тъй че беемвето щеше малко повече да пощади болезнения му крак. Сега се боеше, че ще закъснее за интервю, което бе решен да не пропуска, първо, защото нямаше желание да разочарова психиатричния екип, който му бе позволил да се види с Били Найт, и второ, защото не знаеше кога отново ще му се удаде възможност да говори с по-малкия брат без страх, че ще се натъкне на големия. Баркли го увери сутринта, че Джими има планове за деня, включващи написването на полемика за глобалното въздействие на Ротшийлд за уебсайта на реалните социалисти и пробване на новата доставка трева от Баркли.

Като се мръщеше и барабанеше с пръсти по волана, Страйк отново се замисли над въпроса, глождещ го от предишната вечер: дали прекъсването на разговора му с Робин не се дължеше на това, че Матю бе грабнал телефона от ръката й. Последвалите уверения на Робин, че всичко е наред, не му се бяха сторили особено убедителни.

Страйк си бе притоплил печен боб на единичния си котлон, защото все така се опитваше да свали килограми, и обмисляше отново да позвъни на Робин. Изяде без ентусиазъм безмесната си вечеря пред телевизора и уж гледаше избрани моменти от заключителната церемония на олимпиадата, но вниманието му не можеше да се задържи от „Спайс гърлс“, покачени върху лондонски таксита. Мисля, че бракът почти винаги е неизбродна величина дори за онези, които се намират в него, беше казала Дела Уин. Като нищо Робин и Матю бяха заедно в леглото в този момент. Да дръпне телефона от ръката й по-лошо ли беше, отколкото да изтрие историята на обажданията й? А тя бе останала с Матю след тази му постъпка. Къде беше червената линия?