Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не те разбирам.

– Напусна университета. Сега напускаш брака ни. Напусна дори психотерапевтката си. Ти си просто едно водорасло. Единственото, от което не си избягала, е глупавата ти работа, дето за малко не те уби, че дори от нея беше уволнена. Той те прибра обратно само защото иска да ти се пъхне в гащичките. А надали ще намери друга толкова евтино.

Тя имаше чувството, че я е зашлевил. Остана без въздух и гласът й прозвуча немощно.

– Благодаря, Мат – каза и тръгна към вратата. – Благодаря, че толкова много ме улесняваш.

Но той забързано успя да й прегради изхода.

– Изкусителна служба беше. Той ти обръщаше внимание и ти се улови на въдицата, че това е кариерата за теб, та макар да е последното, с което трябва да се занимаваш при твоите преживелици...

Тя вече се бореше със сълзите, но бе твърдо решена да не се поддава.

– От години си мечтаех за полицейска работа...

– Няма такова нещо! – присмя й се Матю. – Че кога изобщо си...

– Имах живот и преди теб! – изкрещя му Робин. – Имах живот у дома и там съм казвала неща, които не си чувал! С теб никога не съм го споделяла, Матю, защото знаех, че ще ми се подиграваш като братята ми гадняри.! Записах психология с надеждата да специализирам полицейска експертиза...

– Никога не си го споменавала, просто се опитваш да оправдаеш...

– Не ти казах, защото щеше да ми се присмееш...

– Глупости...

– Не са глупости! – викна тя. – Казвам ти истината, това е цялата истина, а ти доказваш онова, което си мисля за теб, като не ми вярваш! Доволен беше, като напуснах университета.

– Какви ги говориш, по дяволите?

– „Не бързай да се връщаш“, „не е задължително да имаш диплома“...

– Аха, сега аз излязох виновен, задето съм проявил съчувствие!

– Харесваше ти да си стоя у дома, защо не си го признаеш? Сара Шадлок учи в университета, а аз, некадърницата, си седя в Машам. Така компенсира, задето се дипломирах с по-висок успех от теб в гимназията и ме приеха в първата посочена специалност...

– О, виж ти – засмя се невесело Матю, – дипломирала се с по-висок успех от мен в гимназията. Няма що, по цяла нощ не мигвах заради това...

– Ако не бях изнасилена, щяхме да сме се разделили още преди години!

– Това ли научи от терапията? Да говориш лъжи за миналото, та да си оправдаеш щуротиите?

– Научих се да казвам истината! – викна Робин, излязла вече от кожата си. – Ето ти и още: преди онова изнасилване вече преставах да те обичам! Ти не се интересуваше от нищо, което правех – нито от обучението ми, нито от новите ми приятели. Искаше да знаеш единствено дали някои от момчетата не ме свалят. Но после беше толкова мил и добър... Изглеждаше ми най-надеждният човек на света, единственият, на когото можех да се доверя. Ето защо останах. Нямаше да сме тук сега, ако не беше онова изнасилване.

И двамата чуха как колата спря отвън. Робин се опита да се измъкне покрай него, но той отново й препречи пътя.

– Не, няма да избягаш така лесно. Останала си, защото съм бил надежден? Я стига. Ти ме обичаше.

– Мислех, че те обичам – каза Робин, – но вече не. Край на това.

Шофьорът на таксито натисна звънеца.

– Идвам! – викна Робин, но Матю изръмжа:

– Този път няма да избягаш, ще останеш и ще си оправиш бъркотията...

– Не! – подвикна Робин, сякаш на куче. Спря се, като се съпротивляваше да бъде изтикана по-навътре в стаята, макар той да беше толкова близо, че тя чувстваше дъха му върху лицето си. Внезапно си припомни Герайнт Уин и я обзе отвращение.

– Махай се от мен. Веднага!

И също като псе Матю отстъпи назад, реагирал не на командата, а на нещо в гласа й. Беше разгневен, но и уплашен.

– Така – каза Робин. Съзнаваше, че е на ръба на паническа атака, но се държеше и всяка секунда, в която не рухваше, й даваше сила да устои на своето. – Напускам те. Опиташ ли се да ме спреш, ще се боря с теб. Борила съм се с по-яки и зли мъже от теб, Матю. Ти дори нямаш нож, по дяволите.

Тя видя очите му да стават по-черни отвсякога и внезапно си припомни как на сватбата брат й Мартин беше фраснал Матю в лицето. Обеща си с мрачна възбуда, че ако се наложеше, щеше да се справи по-добре от Мартин. Направо щеше да му строши носа.

– Моля те – промълви той неочаквано и раменете му увиснаха. – Робин...

– Ще трябва да ме нараниш, за да ме спреш да си ида, но те предупреждавам, че направиш ли го, ще те съдя за побой. Това няма да се приеме добре в службата ти, нали?

Тя задържа погледа му за няколко секунди и после тръгна насреща му със стиснати юмруци, очакваща той да я сграбчи, но Матю отстъпи встрани.