Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Дела се усмихна печално.

– На някои не им хрумва, че ние сме тези, които трябва да пускат шегите. Но за вас все пак е различно като мъж... Повечето хора смятат, че е редно здрава и читава жена да се грижи за мъж инвалид. А Герайнт го вършеше за мен с години. Хората смятаха, че нещо не му е наред, след като е избрал недъгава. Вероятно съм се мъчила да компенсирам това. Исках той да има роля, статут. Но в ретроспекция разбирам, че и за двама ни би било по-добре той да се занимаваше с нещо отделно от мен.

На Страйк тя му се стори леко пияна. Може би не беше яла.

Изпита неуместното желание да провери съдържанието на хладилника й. Като седеше тук с тази впечатляваща и уязвима жена, му беше лесно да разбере как Аамир се бе обвързал така тясно с нея професионално и в личен план, без да е имал намерение да го прави.

– Хората приемат, че съм се омъжила за Герайнт, защото никой друг не ме е искал, но грешат – каза Дела и изправи гръб в креслото. – В училище имаше едно момче много влюбено в мен и ми направи предложение, когато бях деветнайсетгодишна. Имах избор и се спрях на Герайнт. Не за да се грижи за мен, естествено, нито, както неведнъж са намеквали журналистите, водена от безграничната си амбиция, налагаща присъствие и на съпруг... а защото го обичах.

Страйк си припомни деня, когато бе последвал мъжа на Дела до онова стълбище на Кингс Крос, и разказваното му от Робин за некрасивото поведение на Герайнт в службата, при все това нищо, казано му от Дела, не му се видя недостоверно. Животът го бе научил, че може да се изпитва силна любов към очевидно най-недостойни хора – обстоятелство, което би трябвало да предостави утеха на всеки.

– Женен ли сте, господин Страйк?

– Не – отговори той.

– Мисля, че бракът почти винаги е неизбродна величина дори за онези, които се намират в него. Беше нужна цялата тази... бъркотия... та да осъзная, че не мога да продължа повече. Не знам кога действително престанах да го обичам, но в някакъв момент след смъртта на Рианон любовта... – Гласът й пресекна. – Любовта се отдръпна от нас. – Тя преглътна. – Моля ви, ще ми налеете ли още една чаша вино?

Страйк го направи. В стаята вече беше много тъмно. Музиката отново се беше сменила, най-сетне в кротък и меланхоличен концерт за цигулка, който, по мнението на Страйк бе подходящ за разговор. Дела не бе искала да говори с него, но сега сякаш нямаше желание да спрат да си приказват.

– Защо мъжът ви толкова мразеше Джаспър Чизъл? – попита тихо Страйк. – Заради политическите ви несъгласия с Чизъл или...

– Не, не – възрази уморено Дела. – Защото Герайнт имаше нужда да обвини някой друг освен себе си за сполетелите го нещастия.

Страйк изчака, но тя просто отпи вино и не каза повече.

– Какви точно...

– Няма значение – повиши глас тя. – Все едно, не е важно.

Но миг по-късно след още глътка вино заговори:

– Рианон всъщност не искаше да се занимава с фехтовка. Като повечето малки момичета искаше пони, само че ние с Герайнт не произхождахме от семейства, които са имали нещо общо с коне. Изобщо нямахме представа какво се прави с тях. Като се замисля, имало е начин да го преодолеем, но и двамата бяхме ужасно заети, решихме, че не е практично, и така тя се залови с фехтовка, при това се оказа много добра... Отговорих ли на достатъчно от въпросите ви, господин Страйк? – попита малко завалено. – Ще откриете ли Аамир?

– Ще се опитам – обеща й Страйк. – Бихте ли ми дали телефонния му номер? И вашия, за да ви държа в течение?

Тя знаеше и двата номера наизуст и той ги записа, преди да затвори бележника си и да се изправи.

– Много бяхте отзивчива, госпожо Уин. Благодаря ви.

– Ето че ме разтревожихте – каза тя и между веждите й се появи лека бръчка. – Не съм сигурна, че това възнамерявах.

– Добре ли сте...

– Напълно – изрече тя прекалено отчетливо. – Ще ми се обадите, като намерите Аамир, нали?

– Ако не ви се обадя преди това, след седмица ще ви позвъня да ви кажа докъде съм стигнал – обеща Страйк. – Някой ще дойде ли при вас тази вечер, или...

– Виждам, че не сте толкова закоравели, както би предположил човек при репутацията ви – подхвърли Дела. – Не се тревожете за мен. След малко ще дойде съседката ми, за да разходи Гуин. Проверява уреда за отчитане на газ и прочие.

– В такъв случай не ставайте. Приятна вечер.

Почти бялото куче надигна глава, когато той тръгна към вратата, и взе да души въздуха. Той остави Дела да седи на тъмно, някак смалена, без никого за компания освен снимката на мъртва дъщеря, която никога не бе виждала.