Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Дела спусна ръка и погали широката мека глава на Гуин, легнала край креслото й.

– Тогава ми стана много мъчно за нея. Животните винаги са ми били голяма утеха в живота.

Страйк забеляза, че на ръката, с която галеше кучето, още имаше брачна халка заедно с масивен пръстен с аметист в тон с пеньоара й. Някой, вероятно Герайнт, й бе казал, че е със същия цвят и той отново изпита нежелан пристъп на състрадание.

– Кинвара сподели ли с вас как и кога е открила изневярата на съпруга си?

– Не, не, тя просто изпадна в неконтролиран изблик на ярост и скръб, подобно на малко дете. Все повтаряше: „Обичах го, а той никога не ме е обичал, всичко е било лъжа“. Никога не бях ставала свидетел на такава несдържана мъка, нито дори на погребение или край легло на смъртник. Повече не съм разговаряла с нея, само разменяхме по едно „здравей“. Държеше се, сякаш нямаше спомен за случилото се помежду ни.

Дела отново пийна вино.

– Може ли да се върнем към Малик? – попита Страйк.

– Да, разбира се – мигом отвърна тя.

– Сутринта, когато е умрял Джаспър Чизъл, тринайсети, у дома си ли бяхте?

Настана продължително мълчание.

– Защо ме питате това? – изрече Дела с променен тон.

– Защото искам да потвърдя история, която ми бе разказана – отвърна Страйк.

– Говорите за това, че Аамир беше тук с мен онази сутрин?

– Именно.

– Ами това е самата истина. Бях се подхлъзнала по стълбите и си навехнах китката. Обадих се на Аамир и той дойде. Искаше да отида в спешното отделение, но нямаше нужда от това. Все още можех да мърдам пръстите си. Просто ми трябваше помощ при приготвянето на закуската.

– Вие бяхте тази, която се обади на Малик?

– Какво?

Беше онова старо и прозрачно „какво“, изречено от човек, който се опасява, че е допуснал грешка. Страйк подозираше, че зад тъмните очила протича много бързо мислене.

– Вие ли сте се обадили на Аамир?

– Защо? Той какво каза, че се е случило?

– Че мъжът ви отишъл лично в дома му, за да го доведе.

– О... – промълви Дела – Разбира се, че беше така, забравила бях.

– Нима? – кротко попита Страйк. – Или подкрепяте тяхната версия.

– Забравила бях – категорично настоя Дела. – Имах предвид, че го повиках чрез Герайнт.

– Но щом Герайнт е бил тук, като сте се подхлъзнали, не можеше ли той да ви помогне със закуската?

– Мисля, че Герайнт искаше Аамир да ме убеди да ида в спешното.

– Ясно. Значи е било идея на Герайнт да иде в дома на Аамир, не ваша?

– Вече не си спомням – каза тя, но веднага си противоречи: – Бях паднала доста зле. Герайнт не е добре с гърба, естествено, трябваше му помощ и на мен ми хрумна за Аамир. А после двамата взеха да ме тормозят да ида в спешното отделение, но нямаше нужда от това. Беше обикновено навяхване.

Зад дантелените завеси светлината вече помръкваше. Черните очила на Дела отразяваха неоновочервената светлина на слънцето, залязващо зад покривите.

– Извънредно съм разтревожена за Аамир – каза тя отново с напрегнат глас.

– Още два въпроса и приключвам – увери я Страйк. – Джаспър Чизъл е намекнал пред пълна стая с хора, че знае нещо дискредитиращо за Малик. Какво ви е известно по въпроса?

– Тъкмо този разговор накара Аамир да започне да мисли за напускане – отвърна тихо Дела. – Усетих как започна да се отдръпва от мен след случилото се. А вие взехте, че довършихте работата. Отидохте у дома му да го изтормозите допълнително.

– Не е имало тормоз, госпожо Уин...

– „Ливат“, господин Страйк. Били сте в Близкия изток, нима там не научихте какво означава?

– Да, знам какво означава – отговори Страйк с равен тон. – Содомия. Чизъл явно е заплашвал Аамир с изобличаване...

– Аамир не би пострадал от изваждането на истината наяве, уверявам ви – с жар заяви Дела. – Не че има изобщо някакво значение, но той не е гей.

Симфонията на Брамс се движеше мрачно напред, а роговете и цигулките се надпреварваха да стържат по нервите на Страйк.

– Истината ли искате? – попита с висок глас Дела. – Аамир се възпротивил да бъде опипван от висш държавен чиновник, чийто навик да докосва неуместно младите мъже, минаващи през офиса му, е публична тайна, дори предмет за шеги! И когато едно високообразовано мюсюлманско момче изпуска нервите си и шамаросва висшия държавен чиновник, кой от двамата мислите, че е оплюван и хулен? Кой според вас става обект на презрителни клюки и изгубва работата си?

– Според догадките ми не е бил сър Кристофър Бароуклъф-Бърнс – отвърна Страйк.