Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Някои да – отговори тя малко предпазливо.

– И как ви се видяха?

– Почти не ги познавам. Герайнт казваше, че Изи била много трудолюбива.

– Покойният син на Чизъл е бил в младежкия национален отбор по фехтовка с дъщеря ви, доколкото знам.

Мускулите на лицето й се стегнаха. Заприлича му на анемона, затворила се при близостта на хищник.

– Да – потвърди тя.

– Харесвахте ли Фреди?

– Мисля, че никога не съм разговаряла с него. Герайнт беше този, който водеше Рианон по турнирите й. Той познаваше отбора.

Стеблата на розите най-близко до прозореца хвърляха сенки, подобни на пречки по килима. Симфонията на Брамс гърмеше буреносно на фона. Непрозрачните очила на Дела допринасяха за чувство на надвиснала неясна заплаха и Страйк, макар ни най-малко да не бе стреснат, си припомни слепите оракули и ясновидци от древни митове, както и особената свръхестествена аура, придавана на незрящите.

– Кое е карало Джаспър Чизъл така усърдно да издирва дискредитираща информация за вас?

– Той не ме харесваше – отвърна простичко Дела. – Често имахме разногласия. Поради произхода си смяташе всичко, което се отклоняваше от собствените му норми и условности, за подозрително, неестествено и дори опасно. Той беше богат бял консерватор и мъж, господин Страйк, убеден, че коридорите на властта трябва да са населени само с такива като него. Имаше постоянен стремеж да възстанови статуквото, което помнеше от младостта си, и в преследването на тази си цел често беше безпринципен и със сигурност лицемерен.

– В какъв смисъл?

– Питайте жена му.

– Познавате Кинвара, така ли?

– Не бих казала, че я „познавам“. Срещнах се с нея преди известно време и бях определено заинтригувана в светлината на публичните прокламации на Чизъл за светостта на брака.

Страйк остана с впечатлението, че зад претенциозния си език и въпреки искрената си тревога за Аамир Дела извличаше удоволствие да изрича тези неща.

– Какво се случи? – поинтересува се Страйк.

– Кинвара се появи неочаквано един късен следобед в министерството, но Джаспър вече беше заминал за Оксфордшър. Мисля, че целта й беше да го изненада.

– Кога беше това?

– Някъде преди година. Малко преди парламентът да излезе в почивка. Тя беше силно разстроена. Чух смут навън и отидох да проверя какво става. По мълчанието в предния офис прецених, че всички са стъписани. Тя беше в много емоционално състояние и настояваше да види мъжа си. Отначало помислих, че носи някаква ужасна новина и Джаспър й е нужен за утеха и опора. Отведох я в моя кабинет. Щом останахме само двете, тя напълно рухна. Говореше несвързано, но от малкото, което успях да разбера – каза Дела, – узнала, че има друга жена.

– Уточни ли коя?

– Мисля, че не. Може и да го е направила, но беше в такова състояние, че... Сякаш преживяваше покруса от нечия смърт, не просто края на брак – изрече сурово Дела. – „Аз съм била само част от играта му“, „Никога не ме е обичал“ и прочие.

– За каква игра е говорела според вас? – попита Страйк.

– За политическата вероятно. Спомена как била унизена, как практически й било заявено, че е изпълнила предназначението си... Знайте, че Джаспър Чизъл беше много амбициозен човек. Веднъж вече бе провалил кариерата си заради изневяра. Вероятно съвсем хладнокръвно е избрал типа съпруга, която да повдигне реномето му. Мъчеше се да влезе в правителството, така че край с италианските пеперудки. Вероятно е сметнал Кинвара за добро допълнение към консерватор с провинциално имение. С добро потекло, увличаща се по коне. После научих, че малко след този случай Джаспър я пратил в психиатрична клиника. Така се справят в кръговете на Чизъл с прекомерните емоции – подхвърли Дела и отпи нова глътка вино. – И все пак тя остана с него. Разбира се, хората остават, макар и да са се отнесли отвратително с тях. Чувала съм го да говори за нея, сякаш е някакво увредено капризно дете. Помня как каза, че майката на Кинвара щяла да я „бави“ на рождения й ден, защото той трябвало да остане в парламента за гласуване. Естествено, можеше да сключи сделка с някого от лейбъристите за гласа си, но бе решил да не си прави този труд. Жени като Кинвара Чизъл, чиято стойност изцяло почива върху статуса и успеха на брака, естествено са разтърсени, когато нещата се объркат. Мисля, че тези нейни коне са били нещо като отдушник, заместител... А, да... – сепна се Дела – сега си спомних последното, което ми каза в онзи ден: че навръх на всичко останало сега трябвало да се прибере у дома си, за да види как умъртвяват любимата й кобила.