Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Той отговори след две позвънявания, звучеше ядосан. На фона се чуваше говорителят по телевизията, четящ програмата за заключителната церемония на олимпиадата.

– Да, ало?

Робин затвори. Том не играеше футбол днес. Тя продължи да седи неподвижно с телефона в ръката си на масивното брачно легло, което толкова трудно бе пренесено по тясното стълбище на тази прелестна къща под наем, а съзнанието й се връщаше към очевидните знаци, които тя, детективът, бе пренебрегнала умишлено.

– Толкова съм глупава – проговори тихо Робин в празната слънчева стая. – Проклета глупачка.

„Твоята доброта и внимание, блестящият ти ум, безукорната ти почтеност те правят обект на всеобщо уважение.“

Макар в ранната привечер още да бе светло, над предния двор в къщата на Дела бяха надвиснали сенки и й придаваха меланхолично излъчване в контраст с оживената прашна улица отпред. Когато Страйк натисна звънеца, забеляза две големи кучешки изпражнения върху иначе спретнатата морава и се почуди кой помагаше на Дела за подобни задачи от всекидневието сега, когато бракът й бе приключил.

Вратата се отвори и пред него се появи министърът на спорта с нейните непроницаеми тъмни очила. Облечена бе в нещо, което възрастната леля на Страйк от Корнуол би нарекла пеньоар – дълга до коленете пухкава тъмнолилава роба с висока яка и копчета отпред, която й придаваше малко еклезиастичен вид. Кучето водач стоеше зад нея и гледаше Страйк с тъмни печални очи.

– Здравейте, аз съм Корморан Страйк – представи се детективът, без да помръдне. Предвид че тя нито можеше да го разпознае по външност, нито да погледне документите му, единственият начин да знае кого пуска в дома си бе да се ориентира по гласа му. – Говорихме по-рано по телефона и вие се съгласихте да ви посетя.

– Да – отвърна тя без усмивка. – Е, влизайте.

Тя отстъпи назад, за да го пропусне вътре с една ръка върху нашийника на лабрадора. Страйк избърса крака на изтривалката и влезе. Силна музика, изпълнявана от струнни и дървени духови инструменти, изпъстряна с барабани, звучеше от помещение, за което Страйк реши, че е дневната. Бе отгледан от майка, която слушаше предимно метал групи и знаеше много малко за класическата музика, а в тази имаше някакво зловещо звучене и определено не му допадаше. Антрето бе тъмно, защото лампите бяха загасени, и изглеждаше безлично с тъмнокафявия си мокет на цветя, който, макар и практичен, беше твърде грозен.

– Приготвих кафе – каза Дела. – Ще ви помоля вие да отнесете подноса в дневната, ако не възразявате.

– Няма проблем – отвърна Страйк.

Той последва лабрадора, който вървеше по петите на Дела и леко размахваше опашка. Симфонията се усили, когато отминаха дневната, чиято рамка на вратата Дела леко докосна, преди да прекрачи вътре, явно опипваща познати маркери, за да се ориентира.

– Това Бетховен ли е? – попита Страйк, колкото да каже нещо.

– Брамс. Симфония номер едно в до минор.

Ръбовете на всяка повърхност в кухнята бяха заоблени. Страйк забеляза, че цифрите на копчетата на готварската печка бяха релефни. На корково табло за съобщения беше закачен списък с телефонни номера, озаглавен ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ, които той предположи, че са записани за прислужничката. Когато Дела отиде до плота насреща, Страйк извади телефона от джоба на сакото си и снима телефонния номер на Герайнт Уин. Протегнатата ръка на Дела се опря на ръба на дълбока керамична мивка и тя се придвижи странично към вече приготвен поднос с чаша и каничка с прясно запарено кафе. До него стояха две бутилки вино. Дела ги хвана и ги поднесе към Страйк все така без усмивка.

– Кое кое е? – попита го.

– „Шатоньоф дю Пап“ реколта 2010 в лявата ви ръка – отвърна Страйк – и „Шато Мюсар“ реколта 2006 в дясната.

– Ще изпия чаша „Шатоньоф дю Пап“, ако не възразявате да ми отворите бутилката и да ми налеете. Предположих, че вие няма да искате питие, но ако желаете, моля.

– Не, благодаря – отвърна Страйк и взе тирбушона, който тя бе сложила до подноса. – Кафе ме устройва.

Тя тръгна мълчаливо към дневната и го остави да я последва с подноса. С влизането си в стаята той долови тежка миризма на рози и го споходи смътен спомен за Робин. Докато Дела докосваше мебелите с връхчетата на пръстите си, за да се добере до кресло с широки дървени подръчници, Страйк видя четири големи букета цветя във вази, разположени из стаята и освежаващи скучния интериор с ярки цветове в червено, жълто и розово.